Том Клэнси - Реална заплаха

— Какво… извинете, капитане? — Роби се спря и погледна надолу, за да види дали ципът му е закопчан.

— Заповядай. — Командващият офицер на „Рейнджър“ стана и подаде бележката. — Току-що те произведохме, Роби… извинете, полковник Джексън. Честито, Роб. Това със сигурност е по-добро от кафето за начало на деня, нали?

— Благодаря, сър.

— Сега, ако можем да накараме и твойта шибана тактика за изтребителите да заработи…

— Да, сър.

— Ричи.

— Добре, Ричи.

— Позволявам ти да ми викаш „сър“ на мостика или на обществени места — заяви капитанът. Новопроизведените офицери винаги биваха подигравани. Освен това трябваше и да почерпят.

Екипите от телевизионните новини пристигнаха рано сутринта. Те също имаха трудности по пътя до къщата на Унтиверос. Полицаите вече бяха там и на никой от хората от телевизията не им мина през ума да се усъмнят в тях. Носеха униформи и колани с пистолетни кобури и сякаш действаха като истински полицаи. Същинското търсене на оцелели хора вече беше завършено под напътствията на Кортес, а двамата намерени — отведени заедно с повечето от оцелелите пазачи и почти всичкото огнестрелно оръжие. Пазачите не бяха чак толкова необичайно явление за Колумбия, но автоматичните оръжия и картечниците, обслужвани от разчети, се срещаха рядко. Разбира се, Кортес също си отиде, преди да дойдат телевизионните екипи. Когато започнаха да снимат, полицейското претърсване беше в разгара си. Няколко от екипите имаха директна връзка със спътници, макар един от тежките камиони с наземна станция да не можа да се изкачи по хълма.

Най-лесната част на претърсването, записана за поколенията с любов, започна от мястото на бившата зала за конференции, а сега — еднометрова купчина чакъл. Най-голямото намерено парче от член на Производствената комисия (тази титла също не беше разкрита на журналистите) представляваше изненадващо незасегната долна част на крак с обувката, все още завързана на дясното стъпало. По-късно щяха да установят, че тази „тленна останка“ е принадлежала на Карлос Вагнер. Жената на Унтиверос и двете му деца са били в противоположната страна на къщата на втория етаж и са гледали филм на видеокасета. Видеокасетофонът, все още включен в контакта и в режим на възпроизвеждане, бе намерен пред телата. Друга телевизионна камера проследи човека — един от охраната, временно без своя автомат АК-47, — който носеше отпуснатото окървавено тяло на мъртво дете към линейката.

— О, господи — каза президентът, като гледаше това на един от телевизорите в Овалната стая. — Ако някой се досети…

— Господин президент, с такива неща сме се справяли и преди — изтъкна Кътър. — Либийската бомбардировка при Рейгън, въздушните нападения над Ливан и…

— И ни надуваха главите всеки път! Никой не се интересува защо сме го правили. Единственото важно нещо е, че сме убили не когото трябва. Господи, Джим, та това беше дете! Какво ще кажем? „О, много жалко, но той се е намирал не където трябва“?

— Смята се — казваше тъкмо говорителят, — че собственикът на тази къща е бил член на Картела от Меделин, но местни полицейски източници твърдят, че никога не е официално обвиняван в престъпления, и, е… — говорителят замълча пред камерата, — видяхте какво е направила тази минирана кола със съпругата и децата му.

— Страхотно — изръмжа президентът. Вдигна дистанционното управление и изключи телевизора. — Тези копелета могат да правят каквото си пожелаят с нашите деца, но ако ние тръгнем да ги гоним на тяхна почва, внезапно те стават проклетите потърпевши! Мур вече казал ли е на Конгреса?

— Не, господин президент. ЦРУ не трябва да им казва до четиридесет и осем часа след започването на такава операция, а поради някои административни съображения операцията официално е започнала вчера следобед.

— Не трябва да разберат — каза президентът. — Ако узнаят, е съвсем сигурно, че ще изтече информация. Предупредете Мур и Ритър.

— Господин президент, аз не мога…

— Можеш, по дяволите! Току-що ти дадох заповед, господинчо. — Президентът отиде до прозореца. — Не трябваше да става така — промърмори той.

Разбира се, Кътър знаеше какъв е истинският проблем. Политическата конвенция на опозицията скоро щеше да започне. Техният кандидат, губернаторът Боб Фаулър от Мисури, водеше на президента в гласовете. Разбира се, това е нормално. Президентът бе преминал предварителните сондажи на общественото мнение без сериозна опозиция, докато Фаулър с нокти и зъби водеше кампания за избирането в своята партия и все още се намираше на косъм разстояние от сигурното допускане до избори. Гласоподавателите винаги реагираха на жизнените кандидати и макар в личния си живот Фаулър да беше толкова енергичен колкото гъба за миене на чинии, неговата изборна кампания бе най-интересна. Както всеки кандидат от времето на Никсън и първата война срещу наркотиците, той казваше, че президентът не е удържал обещанието си да ограничи наркотрафика. Това звучеше познато на настоящия обитател на Овалната стая. Преди четири години и той бе казвал същите неща и разисквал тази, а и други теми в дома на авеню „Пенсилвания“. А сега бе опитал нещо коренно различно. И какво се получи? Правителството на Съединените щати току-що е използвало най-новото си оръжие, за да убие две деца и майка им. Това би казал Фаулър. В края на краищата годината бе изборна.