Том Клэнси - Реална заплаха

А международния трафик на наркотици? Дали това е цивилно престъпление, за да го третират като такова? Какво ще стане, ако трафикантите успеят да подчинят една държава? Дали тази нация се превръща във враг на човечеството, както старовремските варвари?

— По дяволите — каза Райън. Не знаеше какво казва законът. Макар и историк по образование, учената му степен не можеше да му помогне. Единственият опит с подобен трафик беше, че една мощна държава е водила „истинска“ война, за да наложи „правото“ си да продава опиум на хора, чието правителство й се противопоставя — но е загубила войната, а с това и правото си да защитава собствените си граждани от незаконното използване на наркотици.

Това е тревожен прецедент.

Образованието на Джак го задължаваше да търси оправдание. Той беше човек, който вярва, че Правото и Кривото наистина съществуват като дискретни и неопределими величини, но тъй като книгите по право не винаги имаха отговор, понякога той сам трябваше да го търси другаде. Като родител той се отнасяше с омраза към търговците на наркотици. Кой може да гарантира, че един ден и неговите деца няма да се изкушат да опитат проклетото вещество? Той длъжен ли е да защитава децата си? Като представител на разузнавателната общност на страната си какво може да каже за идеята да разпростре тази защита върху всички деца на нацията? А какво ще стане, ако врагът започне директно да предизвиква страната му? Това променя ли правилата? В случая с тероризма той беше намерил следния отговор: предизвикаш ли ядрена страна по този начин, се излагаш на голям риск. Държави като САЩ имат невероятни възможности. Държат хора, които не се занимаваха с нищо друго освен с упражняване на тънкото изкуство да пращат смърт на ближните си. Практикуваха ужасяващи детайли на това изкуство. Всичко, от вкарване на куршум в гърдите на определен човек от хиляда метра, до вкарването на петстотинкилограмова бомба през прозореца на нечия спалня…

— Господи.

На вратата се почука. Пред Райън стоеше един от помощниците на сър Базил. Той му подаде някакъв плик и си отиде.

Когато се прибереш у дома, кажи на Боб, че работата беше свършена прекрасно. Баз.

Райън пъхна бележката обратно в плика и го сложи във вътрешния джоб на сакото си. Сър Базил бе прав, разбира се. Но сега Райън трябваше да реши това правилно ли е или не. Скоро разбра, че е много лесно да обмисляш такива решения, след като са взети от друг.

Трябваше да тръгват. Рамирес намери на всеки някаква работа. Колкото повече работа имат, За толкова по-малко неща ще мислят. Трябваше да заличат всички следи от присъствието си. Трябваше да погребат Роча. Когато дойде време, ако изобщо дойде, семейството му, ако има такова, ще получи запечатан метален сандък с осемдесетина килограма баласт, за да симулира теглото на липсващото тяло. На Чавес и Вега се падна да изкопаят гроба. Издълбаха нормалните метър и осемдесет. Не им харесваше, че ще трябва да оставят един от другарите си тук по този начин. Имаше надежда, че някой може да се върне, за да го вземе, но някак си и двамата не го вярваха. Макар и да идваха от мирновременни армии, никой от хората не виждаше смъртта за първи път. Чавес си спомняше двете хлапета в Корея, а и други, убити при нещастни случаи по време на обучение, катастрофи с хеликоптери И други подобни. Животът на войника е опасен дори ако няма война. Затова се опитваха да мислят за смъртта като за случайност. Но Роча не загина при нещастен случай. Той загуби живота си в бой, като войник на страната, на която беше избрал доброволно да служи и чиято униформа бе носил с гордост. Той знаеше какви опасности му предстоят, пое риска и сега го погребваха в чужда земя.

Чавес знаеше, че не разсъждава правилно, ако изключва тази възможност. Изненадата дойде от факта, че Роча, както останалите във взвода, беше истински професионалист, умен, жилав, владееше оръжията, движеше се тихо в гората, много добър и постоянен войник, на когото наистина му харесваше да преследва трафикантите на наркотици — по причини, които не беше обяснил на никого. Е, Роча загина в бой. Динг счете, че това е достатъчно добра епитафия. Когато завършиха дупката, спуснаха тялото колкото е възможно по-внимателно. Капитан Рамирес каза няколко думи и запълниха гроба донякъде. Както винаги Оливеро напръска сълзотворната си пудра, за да не позволи на животните да ровят. После поставиха чимовете земя, за да изтрият всяка следа от стореното. Рамирес отбеляза мястото за в случай, че някой някога се върне за този човек. Накрая си тръгнаха.