Том Клэнси - Реална заплаха

— Човекът каза четири-нула — докладва пилотът и отмина.

„Техническият представител“ занесе касетата в каютата си, където я постави в метален контейнер с ключалка. Запечата го с многоцветна лента и постави етикети „свръхсекретно“ от двете страни. След това пъхна контейнера в друга кутия, която занесе в каюта на трета палуба. След тридесет минути трябваше да излети един транспортен самолет. Кутията щеше да замине с куриер за Панама, откъдето оперативен офицер от ЦРУ щеше да я занесе със самолет до военновъздушната база „Андрюс“. Оттам щеше да стигне до крайното си предназначение в Ленгли.

Разузнавателните служби се гордеят с това, че могат да пренесат информация от точка А до точки В, С и D и така нататък с голяма скорост. В случай на свръхсекретна информация или данни, които могат да бъдат събрани само чрез секретни методи, те са много ефективни. Но за данни, открити за целия свят, те обикновено изостават доста от средствата за масова информация и по тази причина американската разузнавателна общност — а вероятно и много други — харесват новините по кабелната мрежа на Тед Търнър.

Затова Райън не се изненада много, че първото съобщение за експлозията южно от Меделин е обозначено като дошло от Си Ен Ен и други новинарски предавания. В Монс беше време за закуска. Апартаментът му се намираше в американската секция за важни персони в комплекса на НАТО и имаше достъп до спътниковите новини на Си Ен Ен. Включи телевизора по средата на първата си чаша кафе, за да види телевизионно предаване, очевидно направено от хеликоптер с оборудване, работещо при слаба светлина. Обозначението в долната част на екрана гласеше МЕДЕЛИН, КОЛУМБИЯ.

— Господи — въздъхна Джак, като постави чашата си на масата. Хеликоптерът не се приближи твърде много, вероятно от страх, че хората, които се мотаеха долу на земята, могат да открият огън по него, но нямаше нужда снимките да бъдат чак толкова ясни. Бившата масивна къща сега представляваше купчина чакъл до една дупка в земята. Човек не можеше да сгреши. Райън си каза минирана кола, още преди гласът на репортера да даде същата оценка. Според Джак това означаваше, че ЦРУ няма пръст. Минираните коли не бяха в стила на американците. Те вярваха в снайперите. Прецизната стрелба беше американско изобретение.

Но като се замисли, оценките му се промениха. Първо, ЦРУ сигурно вече наблюдава ръководството на Картела, а в тая работа управлението беше изключително добро. Второ, ако се провежда наблюдение, той би трябвало да чуе за експлозията по канали на ЦРУ, а не като копие от вестникарска статия. Сметките не излизаха.

„Как беше казал сър Базил? Нашата реакция със сигурност ще бъде подходяща. А какво означава това?“ Играта на разузнаването през изминалото десетилетие беше станала доста цивилизована. През петдесетте години събарянето на правителства беше стандартната практика за прокарване на националната политика. Убийствата бяха рядка, но реална алтернатива на по-сложните дипломатически упражнения. В случая с ЦРУ провалът при залива Кочинос и лошото отразяване в пресата на някои операции във Виетнам до голяма степен бяха прекратили тази практика. Странно бе, но вярно. Дори и КГБ вече много рядко се ангажираше с „мокри работи“ — руски израз от тридесетте години на века, указващ факта, че кръвта цапа ръцете, — като ги оставяха на чираци от източния блок или по-често на терористични групи, които им вършеха услуги срещу помощ с оръжия и обучение. Но и тази практика също отмираше. Смешното е, дето Райън вярваше, че от време на време такива действия са необходими и вероятно ще стават още по-необходими, след като светът обръща гръб на откритите военни действия и преминава към съревнованието в мрака на спонсорирания от държавите тероризъм и конфликти с ниска степен на интензивност. Силите за „специални операции“ предлагаха реална и полуцивилизована алтернатива на по-организираните и разрушителни форми на жестокост, свързани с конвенционалните въоръжени сили. „Ако войната не е нищо повече от разрешено убийство в промишлен мащаб, то не е ли по-хуманно да се прилага жестокостта много по-концентрирано и дискретно?“

Това беше етичен въпрос, над който не можеше да се разсъждава на закуска.

„Но кое е правилно и кое грешно на това ниво?“ — питаше се Райън. Законите, етиката и религията приемаха, че войникът, който убива по време на война, не е престъпник. Оттук възникваше въпрос: що е война? Само преди едно поколение е имало лесен отговор. Държавите събират силите си и ги пращат да се бият заради някакъв глупав спор — обикновено след това се вижда, че е имало мирна алтернатива за разрешаване на проблема — и това е било приемливо от морална гледна точка. Но самата война се променяше, нали така? А кой решаваше какво е войната? Ядрените държави. Е, би ли могла една ядрена държава да определи какви са жизненоважните й интереси и да действа съобразно тях? Как се вписва в уравнението тероризмът? Преди години, когато самият той беше мишена, Райън беше решил, че тероризмът може да се разглежда като съвременния вариант на пиратството, а хората, които го практикуваха, винаги са били считани за общ враг на човечеството. Значи в исторически план, ако не съществува военна ситуация, не можеш директно да използваш военна сила.