Том Клэнси - Реална заплаха

— Твоя ли? — попита Кларк с иронична усмивка.

— В никакъв случай! — Щяха да използват джип „Субару“ с четворно предаване. Ларсон имаше няколко различни комплекта номера, а и колата не беше негова. — Имам телефонния номер, а също и портативен телефон.

Кларк кимна. Той наистина желаеше тази работа. И преди беше провеждал подобни операции срещу хора, но никога с официално разрешение, никога с одобрение от толкова високо ниво.

— Добре. Трябва да получа окончателно разрешение. Вземи ме в три часа.

Мъри изхвърча от канцеларията си веднага щом научи. Болниците никога не разкрасяват хората, но Мойра изглеждаше като човек, състарил се с десет години през изминалите шестдесет часа. Болниците също така не зачитаха особено много и достойнството. Ръцете й бяха вързани с ремъци. Наблюдаваха я като човек, опитал се да се самоубие. Мъри знаеше, че това е необходимо — едва ли някъде такова нещо е по-уместно, — но личността й вече беше понесла достатъчно удари и ремъците не правеха нещата по-добри.

Стаята вече беше обсипана с цветя. Само шепа агенти знаеха истината и в службата мислеха естествено, че тя е възприела твърде тежко смъртта на Емил. Което в края на краищата не се различаваше много от истината.

— Доста ни изплаши, момиче — каза той.

— За всичко съм виновна аз. — Тя не можеше да задържи погледа си върху него за повече от десет секунди.

— Ти си жертва, Мойра. Излъгал те е един от най-добрите в този бизнес. Това се случва дори и на умни глави. Вярвай ми, аз го зная.

— Позволих му да ме използва. Като курва…

— Не искам да слушам такива неща. Ти сгреши. Случва се. Не си искала да нараниш никого и не си нарушила никакви закони. Не си струва да умираш заради това. Имаш деца, за които трябва да се грижиш.

— Те какво ще си помислят? Какво ще си помислят, когато разберат…

— Ти вече ги изплаши достатъчно много. Те те обичат, Мойра. Може ли нещо да изтрие обичта им? — Мъри поклати глава. — Мисля, че не.

— Те се срамуват от мен.

— Те се страхуват. Срамуват се от себе си. Мислят, че вината е отчасти тяхна. — Тези думи докоснаха оголен нерв.

— Но те нямат вина. Вината е само моя…

— Току-що ти казах, че не е така. Мойра, ти се оказа на пътя на един тежкотоварен камион на име Феликс Кортес.

— Това ли е истинското му име?

— Той е бивш полковник в DGI. Обучаван е в академията на КГБ и е много, много добър в работата си. Избрал те е, защото си вдовица, млада, красива. Проучил те е, разбрал е, че си сама, както повечето вдовици, и е пуснал в действие чара си. Вероятно притежава вроден талант, а е бил обучаван и от експерти. Ти не си имала никакви шансове. Блъсната си от камион, който изобщо не си видяла да се приближава. Ще доведем психоаналитик, доктор Лодж от университета в Темпъл. Той ще ти каже същото като мен, но ще иска много повече пари. Но ти не се притеснявай. Таксите се поемат от фонда за компенсации на служителите.

— Не мога да остана на работа в Бюрото.

— Това е вярно. Ще трябва да ни предадеш пропуска си — каза Дан. — Но това не е голяма загуба, нали? Ще те вземат на работа в Министерството на земеделието, малко по-надолу по улицата. Категорията на заплащане е същата, както и всичко останало — внимателно каза Мъри. — Бил уреди всичко.

— Мистър Шоу? Но… защо?

— Защото ти си добър човек, Мойра. Разбираш ли?

— Та какво точно ще правим? — попита Ларсон.

— Почакай и ще видиш — отговори Кларк, като разглеждаше картата на пътищата. Имаше едно градче, наречено Дон Диего, недалеч от мястото, където отиваха. Той се зачуди дали там не живее някой на име Зоро. — Каква е легендата ти в случай, че някой ни види заедно?

— Ти си геолог, а аз те возя насам-натам със самолета. Търсим нови златни залежи.

— Чудесно. — Това беше една от многото легенди, които използваше Кларк. Геологията бе сред хобитата му и той можеше достатъчно добре да дискутира по темата, дори да заблуди някой професор. Всъщност точно това беше правил няколко пъти. Също така тази легенда би обяснила наличието на част от оборудването в багажника на джипа — или поне би го обяснила на случайния или необучен наблюдател. Щяха да кажат, че лазерният целеуказател е изследователски инструмент, което беше доста близо до истината.

Пътуването не премина кой знае колко изненадващо. Местните пътища не приличаха на американските, нямаше и много предпазни перила, но главната опасност идваше от местните шофьори. Според Кларк те го даваха доста намахано и това му допадаше. Той харесваше Южна Америка. Въпреки всички социални проблеми хората тук имаха желание за живот и откритост, която му действаше освежаващо. Може би в Съединените щати е било така преди един век. В стария Запад сигурно. Имаше много възхитителни неща. Жалко беше, че икономиката не се е развила както трябва, но Кларк не разсъждаваше като социолог. Той също беше дете на работническата класа на страната си и в основното работниците са еднакви навсякъде. Със сигурност обикновените хора тук също като него не обичаха наркотрафикантите. Никой не обича криминалните престъпници, особено онези, които парадират със силата си, и вероятно ги ядосваше фактът, че тяхната полиция и армията са безсилни. Гневни и безпомощни. Единствената популярна група, която беше се опитала да се противопостави, се наричаше „М-19“, марксистка партизанска група — всъщност по-скоро елитарна сбирка от отгледани в градовете и обучени в университети интелектуалци. След като отвлякоха сестрата на един от големите трафиканти на кокаин, останалите, ангажирани в бизнеса, бяха се обединили, за да си я върнат, като убиха над двеста членове на „М-19“ и всъщност тогава образуваха Картела в Меделин. Това караше Кларк да се възхищава на Картела. Лоши или не, те бяха успели да накарат една марксистка революционна група да се отдръпне, като си играеха на градски партизани по собствените правила на „М-19“. Грешката им бе — освен бизнеса, който Кларк ненавиждаше, — дето си въобразиха, че са способни да играят срещу друг, много по-силен противник по същите правила и че новият противник не би реагирал по подобаващ начин. Според Кларк промяната в начина на мислене беше честна игра. Облегна се в седалката си, за да поспи. Ония скоро ще го разберат.