Том Клэнси - Реална заплаха

— Изглежда, сякаш наистина ще изпразваме този склад, сър. Знаете ли за новите бомби, които изпитваме сега?

— Не. Запознах се с един технически представител в товарния самолет, с който дойдох тук. Той не беше адски приказлив. Та какво, по дяволите, е ново? Просто бомба, нали така?

Старшината се засмя.

— Хайде. Ще ви покажа тихата бомба.

— Какво?

— Не сте ли гледали Роки и Булуинкъл, сър?

— Старшина, вие съвсем ме объркахте.

— Е, когато бях дете, гледах Роки Катерицата и Булуинкъл Елена. Един от филмите беше за Борис и Наташа — те бяха лошите, подполковник, и се опитваха да откраднат едно нещо, наречено „тих гръм“. Ставаше дума за експлозив, който взривяваше разни неща, без да вдига никакъв шум. Изглежда, хората от Чайна Лейк са измислили възможно най-доброто подобно нещо.

Старшината отвори вратата към склада за бомбите. Аеродинамичните тела — на тях нямаше перки или взриватели, докато не ги качеха горе — лежаха върху палети, здраво завързани с вериги към стоманената палуба. На един палет, поставен близо до асансьора, който ги качваше на горната палуба, се намираше група бомби, боядисани в синьо. Синият цвят ги обозначаваше като учебни, но от етикета на палетите се разбираше, че те съдържат и нормалния експлозивен заряд. Роби Джексън беше летец-изтребител и нямаше много опит с бомби, но това просто е друг аспект на професията. Бомбите, към които гледаше, му се струваха стандартни деветстотинкилограмови тела с ниско челно съпротивление, което означаваше четиристотин и петдесет килограма силни експлозиви и повече от петстотин килограма стоманен корпус. Единствената разлика между „тъпите“ или „железни“ бомби и насочваните „умни“ бомби се състоеше в прикачването на две неща: търсеща глава в носовата част и подвижни стабилизатори в задната част. И на двете бомби взривателите се окачваха на нормалните места и всъщност представляваха част от насочващото оборудване. По очевидни причини последните се намираха в друга стая. Като цяло сините корпуси изглеждаха ужасно обикновени.

— Е? — попита той.

Старшината потупа най-близката бомба с кокалчето на пръста си. Чу се странен звук. Достатъчно странен, за да накара Роби също да почука.

— Това не е стомана.

— Целулоза, сър. Направили са това шибано нещо от хартия! Какво ще кажете?

— О! — Роби се досети. — Технологията „Стелт“.

— Но тези бебчета трябва да се насочват. Не могат да направят никакви осколки. — Разбира се, целта на една бомба със стоманено тяло е след експлозията да се превърне в хиляди бръснарски ножчета, летящи с висока скорост и забиващи се във всичко, което попадне в балистичния им диапазон. Не експлозията убиваше хората — в края на краищата това е причината за направата на бомби, — а осколките, които се получаваха от тях.

— Затова я наричаме тихата бомба. Това шибано нещо ще си бъде достатъчно шумно, но след като се разкара димът, ще се чудите какво, по дяволите, е станало.

Нови чудеса от Чайна Лейк — отбеляза Роби. Какво й е хубавото на една бомба, която… Но всъщност тя може да е нещо за тактическия бомбардировач „Стелт“. Той все още не знаеше особено много неща за „Стелт“. Не влизаше в компетенциите му в Пентагона. Негова работа беше тактиката на изтребителите и Роби си тръгна, за да прегледа бележките си заедно с командира на въздушното звено. Първата част от учението на бойната група щеше да започне само след двадесет и четири часа.

Разбира се, слухът стигна много бързо до Меделин. Към обед стана известно, че две от операциите по рафиниране са прекратени и са убити общо тридесет и един души. Загубата на работна ръка не беше съществена. Във всеки от случаите повече от половината убити бяха местни селяни, които вършеха хамалската работа, а останалите — малко по-значими служители на постоянна заплата, чиито автомати служеха за сплашване на любопитните най-вече по силата на примера, а не на убеждението. Неприятното беше, че ако се разчуеше за станалото, можеха да възникнат проблеми с наемането на нови хора.

Но най-неприятното от всичко беше, че никой не знаеше какво става. Дали колумбийската армия се връща в планините? Дали „М-19“ не е нарушила обещанието си, или FARC не прави същото? Или друг? Никой не знаеше. Това беше много обезпокоително, тъй като плащаха доста пари, за да получат информация. Но Картелът представляваше група от хора и предприемаше действия само след постигането на консенсус. Споразумяха се, че трябва да се проведе събрание. Но после хората започнаха да се тревожат, че това може да е опасно. В края на краищата съвсем ясно се виждаше, че наоколо има въоръжени хора, които малко се вълнуваха от човешкия живот, което също притесняваше висшите служители на Картела. Преди всичко онези хора имаха тежки оръжия и знаеха как да ги използват. Ето защо се взе решение събранието да се проведе във възможно най-сигурното място.