Том Клэнси - Реална заплаха

— Кажи ми това име отново.

— Чавес, първо име Доминго, сержант. — Мичъл прочете служебния му номер, който беше същият като на социалната му осигуровка.

— Няма го тук, Мич.

— А? Обади ни се полковник O’Mapa от вашите…

— Кой?

— Някакъв полковник на име O’Mapa. Моят лейтенант получи обаждането и се позасегна. Новобранец, има още много да учи — обясни Мичъл.

— Никога не съм чувал за никакъв полковник O’Mapa. Мисля, че си сбъркал поделението, Мич.

— Без майтап? — Мичъл беше истински озадачен. — Моят лейтенант наистина трябва да е оплескал нещата. Добре, Ърни. Аз ще поема нещата оттук. Поздрави Хейзъл от мен.

— Разбрано, Мич. Пийни едно за мое здраве, синко. Чао.

— Хм. — Мичъл се загледа в телефона. Какво става, по дяволите? Динг не беше в Бенинг, нямаше го и в Макдил. Тогава къде е, мамицата му? Взводният сержант прелисти указателя на страницата на Центъра за военния персонал, който се намираше в Александрия, Вирджиния. Клубът на сержантите няма много членове, а това особено силно важи за старшините първи клас. Следващото му обаждане беше до сержант първи клас Питър Станковски. Необходими му бяха два опита, за да се добере до него.

— Хей, Стан, обажда се Мич.

— Нова работа ли търсиш? — Станковски служеше в Отдела за разпределенията. Работата му се състоеше в назначаването на колеги сержанти на нови служби. В това си качество той притежаваше значителна власт.

— Не. Просто обожавам да съм в леката пехота. Какво чувам, че си ни зарязал? — Мичъл беше научил неотдавна, че новата работа на Станковски ще е в първа кавалерийска дивизия във Форт Худ, където ще води взвода си от бронирана бойна машина „БрадлиМ-2“.

— Хей, Мич, коленете ми не държат вече. Мислил ли си някога колко е гот човек да се бие седнал от време на време? Освен това двадесет и пет милиметровата лентова картечница е доста добро оръжие. С какво мога да ти бъда полезен?

— Опитвам се да проследя един човек. Един от моите срочнослужещи сержанти излезе оттук преди две седмици и трябва да му изпратим разни глупости, но него го няма там, където мислехме, че е.

— Аха. Почакай да натисна бутоните на вълшебната си машина и ще ви намерим момчето. Как се казва? — попита Станковски. Мичъл му даде информацията.

— Единадесет-Браво, така ли? — 11Б беше военноотчетната специалност на Чавес. То значеше лек пехотинец. Моторизираната пехота имаше означение 11М.

— Да. — Мичъл дочу още малко тракане по клавишите.

— Казваш Ч-а-в-е-с?

— Точно така.

— Добре. Трябвало е да иде в Бенинг и да носи каубойска шапка…

— Точно той е! — каза Мичъл с известно облекчение.

— Но са променили заповедта и са го изпратили в Макдил.

„Но той не е в Макдил“ — едва не каза Мичъл.

— Ония долу са страшни типове. Нали познаваш Ърни Дейвис? Той е там. Защо не му се обадиш?

— Добре — отговори Мичъл, истински изненадан от този отговор „Аз преди малко направих точно това!“ — Кога ще ходиш в Худ?

— През септември.

— Добре. Аз ще, ъъ, се обадя на Ърни. Карай по-полека, Стан.

— Обаждай се, Мич. Поздрави семейството си. Довиждане.

— Мама му стара — каза Мичъл, след като затвори слушалката. Току-що доказа, че Чавес вече не съществува. Това определено беше странно. Армията не трябваше да губи хората си или не по този начин. Сержантът не знаеше какво още да прави, освен може би да разговаря пак с лейтенанта.

— Снощи направихме нов удар — каза Ритър на адмирал Кътър. — Късметът ни все още работи. Един от хората ни е одраскан, но не е сериозно, а имаме три елиминирани обекта с четиридесет и четири души от врага, убити в бой…

— И?

— И тази вечер четири босове от Картела ще се съвещават ето тук. — Ритър подаде една спътникова снимка заедно с текста на прехванатия разговор. — Всички хора, ангажирани с производството: Фернандес, Д’Алехандро, Вагнер и Унтиверос. Сега вече ще им го начукаме.

— Добре. Действайте — каза Кътър.

В този момент Кларк разглеждаше същата снимка заедно с няколко собственоръчно направени и комплект чертежи на къщата.

— Смяташ, че в тази стая?

— Никога не съм бил там, но ми прилича на зала за конференции — каза Ларсон. — Колко близо трябва да си?

— Бих предпочел по-малко от четири хиляди метра, но лазерният целеуказател действа до шест.

— Какво ще кажеш за върха на този хълм, ето тук? Имаме ясна линия за прицел в участъка.

— За колко време се стига дотам?

— Три часа. Два шофиране и един ходене. Знаеш ли, това е почти възможно от самолет…