Том Клэнси - Реална заплаха

На три хиляди мили от колумбийския бряг самолетоносачът „Рейнджър“ зави срещу вятъра, за да започнат полетите. Бойната група се състоеше от самолетоносача, крайцера „Томас С. Гейтс“ от клас „Егей“, още един крайцер с управляеми ракети, четири есминеца, ракетни фрегати и два ракетни есминеца за борба с подводници. Трупата за тилово осигуряване с един горивен танкер, корабът с мунициите „Шаста“ и три патрулни кораба се намираха на петдесет мили по-близо до южноамериканския бряг. На петстотин мили навътре в морето имаше друга подобна група, която се връщаше от продължително разгръщане в „Станция Камила“ в Индийския океан. Завръщащата се флотилия симулираше приближаваща се вражеска формация — преструваха се на руснаци, въпреки че никой вече не казваше това в годините на гласността.

Първите излетели самолети, които Роби Джексън наблюдаваше от контролната кабина, разположена високо на мостика, бяха прехващани „F-14 Томкет“, натоварени до максималното полетно тегло. Те приклякаха до катапултите, а от двигателите им излизаха огнени конуси. Както винаги гледката беше вълнуваща. Като в някакъв динозавърски балет самолетите биваха подреждани по четирите акра площ на полетната палуба от хлапета с мръсни ризи в сигнални цветове, които ръкомахаха и в същото време се пазеха от смукателните отвори или от соплата. За тях тази игра беше по-опасна, отколкото ако тичат през града през най-натоварените часове, както и по-стимулираща. Членовете на екипажа с пурпурни ризи зареждаха самолетите с гориво и се наричаха „кръчмари“. Другите хлапета, оръжейниците с червените ризи, се наричаха „барутчиите“ и товареха боядисаното в синьо въоръжение по самолетите. Стрелбата по време на учението щеше да започне след още един ден. Довечера щяха да практикуват методи за прехващане с колеги, летци от военноморските сили. Утре вечерта самолети „Ц-130“ щяха да излетят от Панама, за да се срещнат със завръщащата се бойна група и да пуснат серия от безпилотни летящи мишени, които всички се надяваха, че самолетите „Томкет“ ще свалят с подобрените си ракети „АГМ-54С Феникс“. Това бе по-трудно от изпитанията на производителя. Летящите мишени ще се контролират от сержанти от военновъздушните сили, чиято задача беше да избягват огъня, сякаш животът им зависи от това. За полетния екипаж, пропуснал целта, успехът им означаваше много неприятна глоба, изплащана в бира или друго гориво.

Роби видя излитането на дванадесет самолета, преди да тръгне към полетната палуба. Вече беше облечен в маслиненозелен летателен костюм и носеше в ръка личния си шлем. Тази вечер щеше да лети в един от самолетите „Е-2С Хоукай“ за ранно предупреждение — умалената версия за военноморските сили на по-големите самолети „Е-ЗА АУАКС“. От самолета щеше да гледа дали новото тактическо подреждане върши по-добра работа от сегашните процедури. Беше проверено на всички компютърни модели, но компютрите не са реалност, а този факт често пъти се забравяше от хората в Пентагона.

Екипажът на самолета „Е-2С“ го срещна на вратата към полетната палуба. След малко един старшина първа степен, облечен в кафява риза, дойде, за да ги заведе до самолета. Полетната палуба беше твърде опасно място, за да се движат пилотите без придружители, и затова се налагаше присъствието на този двадесет и пет годишен водач, който познаваше района. По пътя към кърмата Роби забеляза един „А-6Е Интрудър“, на който закачаха синя бомба с насочващо оборудване, което я превръщаше в оръжие с лазерно насочване „GBU-15“. Видя, че това е самолетът на командира на ескадрилата. Не се случваше толкова често човек да пуска истинска бомба, а командирите на ескадрили обичаха да се повеселят. За момент Роби се зачуди каква ли е целта. Реши, че навярно е сал, но не се задълбочи повече. След една минута водачът ги придружи до тяхната машина. Каза няколко думи на пилота, след това чевръсто отдаде чест и се отдалечи. Роби се завърза с коланите на катапултната седалка в радарното отделение. Колкото и да не му харесваше, пак седеше в самолета като пътник, а не като пилот.

След нормалния предполетен ритуал подполковник Джексън усети вибрацията от пускането на турбовитловите двигатели. Самолетът започна да се движи бавно и с подрусване към един от катапултите в средата на кораба. Двигателите се ускориха до максимум, след като носовата стойка беше закачена за совалката на катапулта и пилотът се обади по разговорната система, за да предупреди екипажа, че е време. След три зашеметяващи секунди построеният от „Груман“ самолет премина от покой към движение със скорост от сто и четиридесет възла. Опашката му пропадна, когато излезе от кораба, след това самолетът се изравни и отново наклони нос нагоре, за да се изкачи на шестстотин метра. Почти веднага радарните контролери в задната част на самолета започнаха да изпълняват проверки на системите си и двадесет минути по-късно самолетът се намираше на осемдесет мили от самолетоносача, а въртящият се купол изпращаше радарни лъчи в небето, за да даде сигнал за започване на учението. Джексън седеше така, че да може да наблюдава цялата „битка“ на радарните екрани, а шлемът му беше включен към командната верига, за да следи как звеното на „Рейнджър“ изпълнява плана му, докато самолетът „Хоукай“ летеше в кръг като по състезателна писта в небето.