Том Клэнси - Реална заплаха

— Доста масивна конструкция, както виждаш. Това би ме притеснило. Тук е страната на земетресенията. Лично аз бих предпочел нещо по-леко, с дървен гредоред, но тук харесват бетонните конструкции — предполагам, за да спират куршуми и мини.

— Става все по-добре — отбеляза Кларк. Бръкна в раницата си. Най-напред извади тежкия триножник, като бързо и вещо го укрепи на земята. После закачи лазерния целеуказател и погледна през него. Накрая извади оптично устройство „Варо-Ноктрон-В“ за нощно виждане. Разбира се, целеуказателят имаше същата възможност, но след като веднъж бъде настроен, той не искаше да го пипа. Устройството „Ноктрон“ имаше способност само за петкратно увеличение — Кларк предпочиташе бинокъла, — но пък беше малко, леко и удобно. Освен това то увеличаваше околната светлина около петдесет хиляди пъти. Тази технология беше се развила много от войната в Югоизточна Азия, но все още го изненадваше като някакво черно изкуство. Спомни си, че е излизал в джунглата само с един оптически мерник „Марк-1“ и нищо повече. Ларсон, който щеше да се занимава с радиотелефона, също разположи апаратурата си. След това не им оставаше нищо друго, освен да чакат. Ларсон извади храна и двамата мъже седнаха.

— Е, сега знаеш какво означава изразът „страхотни крака“ — засмя се един час по-късно Кларк. Подслушвачите трябваше да се досетят. Той подаде устройството за нощно виждане.

— Господи! Каква детинщина…

Това беше четвърттонен пикап „Форд“ с четворно предаване. Или поне такъв е бил, когато е излязъл от завода. След това е посетил цех за преработка на коли по желание, където му поставили гуми с диаметър 120 см. Колата не беше чак толкова гротескна, за да може да бъде наречена „Големия крак“ на името на камионите чудовища, толкова популярни на автомобилните представяния, но въздействаше по същия начин. Все пак колата беше доста практична, колкото и странно да изглеждаше. Пътят до casa 63 63 Къща (исп.). — Б. пр. -та се нуждаеше от сериозен ремонт, но този пикап не го забелязваше, за съжаление на хората от охраната, които се препъваха, за да не изостават от новата чудесна играчка на шефа си.

— Обзалагам се, че няма да изкара много дълго — отбеляза Ларсон, когато пикапът премина през портала.

— Той може да си го позволи. — Кларк гледаше как човекът маневрира пикапа около къщата. Не смееше да се надява, но стана точно както искаше: идиотът паркира колата до къщата, до прозорците на залата за конференции. Вероятно не искаше да сваля очи от новата си играчка.

От колата слязоха двама мъже. На верандата — Кларк не можа да се сети за испанската дума — ги посрещна стопанинът с ръкостискания и прегръдки, докато наоколо стояха въоръжени телохранители и бяха толкова нервни, колкото президентската охрана от Специалните служби. Видимо си отдъхнаха. Щом хората влязоха вътре, разпръснаха се, смесиха се с колегите си. В края на краищата Картелът беше едно голямо, щастливо семейство, нали?

„За момента“ — помисли си Кларк. Поклати глава, учуден от пикапа.

— Ето го и последния — посочи Ларсон към едни фарове, катерещи се по застлания с чакъл път.

Колата беше мерцедес, удължена лимузина и несъмнено армирана като танк — „точно както колата на посланика“ — помисли си Кларк. Колко поетично. Тази важна персона също бе посрещната с великолепие и церемонии. Сега се виждаха най-малко петдесет души охрана. Стената беше напълно осигурена с хора, като други групи постоянно патрулираха из района. Стори му се странно, че няма никаква охрана извън оградата. Трябваше да има няколко, но не можеше да ги забележи. Впрочем нямаше значение. В стаята зад пикапа светнаха лампи. Това беше важното.

— Изглежда, позна, момче.

— Затова ми плащат — изтъкна Ларсон. — Колко близо, смяташ, е този камион…

Кларк вече беше проверил, като насочи лазерния уред към къщата и към пикапа.

— Три метра от стената. Достатъчно близо е.

Подполковник Йенсен приключи зареждането на самолета си и откачи шланговете от самолета-цистерна „КА-6“ веднага след като горивомерът отчете пълен резервоар. Изтегли сондата и се спусна надолу, за да позволи на цистерната да се отдалечи. Мисията беше възможно най-леката. Той отпусна лоста за управление наляво, пое по курс едно-едно-пет и изравни самолета на осемстотин метра. В момента радиостанцията му IFF беше изключена. Той можеше да се отпусне и да се наслаждава на полета, както винаги правеше. Седалката на пилота в „Интрудър“ е разположена доста високо за добра видимост по време на бомбардиране — той си спомни, че по тази причина човек се чувства малко открит, ако стрелят по него. Йенсен беше изпълнил няколко мисии преди края на войната във Виетнам и живо си спомняше стрелбата над Хяпхонг със стомилиметрови снаряди, които летяха като малки черни топки памук със зли червени сърца. Но това нямаше да се случи тази вечер. Седалката в момента представляваше трон в небето. Звездите светеха ярко. Слабата луна скоро щеше да изгрее. И всичко на света изглеждаше наред. Изглежда, и заради мисията му.