Том Клэнси - Реална заплаха

— Окей — тихо каза той. — Целта е осветена.

— Музиката свири и звучи прекрасно — каза Ларсон по радиотелефона.

Кортес караше нагоре по хълма. Вече беше преминал един контролен пункт с двама души. Отвратен, си отбеляза, че пиеха бира. Пътят беше почти същият като онези, с които беше израснал в Куба, и напредваше бавно. Разбира се, те пак щяха да го обвинят, че закъснява.

Йенсен си помисли, че е прекалено лесно, когато дочу отговора. Караше на височина деветстотин метра в ясната нощ и не трябваше да избягва никакви снаряди или ракети. Дори техническите изпитания не бяха толкова лесни.

— Имам целта — отбеляза щурманът, като гледаше в собствения си екран. В ясна нощ човек може да види много надалеч от деветстотин метра височина, особено ако използва система, струваща милиони долари. Под корема на самолета контейнерът за разпознаване на цели и нападение отчете мястото на лазерната точка, която все още се намираше на шестдесет мили разстояние. Разбира се, лъчът беше модулиран и сигналът на носителя му също беше известен на контейнера за разпознаване на цели и нападение. Вече имаха положителна идентификация на целта.

— „Зулу рентген“ потвърждава, че музиката звучи прекрасно — каза по радиото Йенсен. По вътрешната разговорна уредба съобщи: — Следващият етап.

Търсещата глава на бомбата на десния вътрешен пилон беше задействана. Тя също моментално отчете точката на лазерния лъч. Един компютър в самолета следеше положението, надморската височина, курса и скоростта, а щурманът-бомбардировач програмира положението на целта с допуск от двеста метра. Разбира се, той можеше да я набере дори и по-близо, но не беше необходимо. Пускането щеше да стане съвсем автоматично, а от тази височина лазерната „кошница“, в която щяха да хвърлят бомбата, беше широка няколко мили. Компютърът отчете всички тези факти и реши да извърши оптимално пускане в най-подходящата част на кошницата.

Очите на Кларк сега бяха фокусирани върху лазерния целеуказател. Той седеше облегнат на лакти и нито една част от тялото му не докосваше прибора освен веждата, допряна в гумената чашка за предпазване на окуляра.

— Всеки момент — каза щурманът-бомбардировач.

Йенсен поддържаше самолета изравнен и с постоянна посока, като караше право по електронната пътека, определена от различните компютърни системи на борда. Сега цялото упражнение се намираше извън обсега на човешките ръце. Изхвърлящата релса получи сигнал от компютъра. Няколко гилзи от сачмена пушка — използваха точно такива — гръмнаха и натиснаха „изтласкващите стъпалца“ към малките стоманени плочки в горната част на корпуса на бомбата. Тя се отдели безупречно от самолета.

Самолетът подскочи леко нагоре вследствие на загубата на малко повече от 500 килограма тегло.

— Отделяне, отделяне — докладва Йенсен.

Ето я най-после. Кортес видя стената. Колата му — щеше да се наложи да купи джип, ако трябва да идва тук често — все още буксуваше по чакъла, но след малко ще премине през портала, а ако си спомня добре, пътят в района на оградата е настлан както трябва. „Вероятно с остатъчните материали от хеликоптерната площадка“ — помисли си той.

— На път е — каза Ларсон на Кларк.

Бомбата все още се движеше с петстотин възла. След като се отдели от самолета, земното притегляне я насочи по дъга надолу към земята. Бомбата малко увеличи скоростта си в разредения въздух, когато търсещата глава мръдна незначително, за да коригира отклонението от вятъра. Търсещата глава беше направена от фибростъкло и приличаше на куршум с объл връх и с малки опашни плоскости. Когато лазерната точка, към която се насочваше, се изместеше извън зрителното й поле, цялото тяло на търсещата глава заедно с пластмасовите опашни плоскости се поместваше в необходимата посока, за да върне точката на мястото й. Предстоеше й да пада шест хиляди седемстотин и пет метра, а състоящият се от микрочипове мозък в насочващата система се опитваше да удари целта точно където трябва. Имаше доста време за корекции на грешки.

Кларк не знаеше какво точно да очаква. Много време беше минало, откакто викаше въздушни атаки и не си спомняше някои подробности. Когато човек трябва да вика въздушна подкрепа, обикновено той не забелязва дреболиите. Чудеше се дали ще се чува свистене — изобщо не можа да си спомни за това нещо от службата си по време на войната. Не отклоняваше погледа си от целта, като все още внимаваше да не докосне целеуказателя, за да не оплеска всичко. Близо до пикапа стояха няколко човека. Един от тях запали цигара и, изглежда, другите си говореха. Струваше му се, че времето тече ужасно бавно. Когато се случи това, което трябваше, нямаше никакво предупреждение, нито дори свистене, нищо.