Том Клэнси - Реална заплаха

Кортес почувства как предните колела подскочиха, когато стъпиха на твърдата настилка.

Бомбата „GBU-15“ с лазерно насочване имаше „гарантирана“ точност от по-малко от три метра, но това беше в бойни условия, а в момента провеждаха далеч по-лесно изпитание на системата. Бомбата улучи няколко сантиметра встрани от целта на тавана на пикапа. За разлика от първата изпитвана бомба тази имаше контактен взривател. Два детонатора — един в носовата и един в опашната част — се задействаха от компютърен чип за една микросекунда от мига, в който търсещата глава удари направения от фибростъкло таван на пикапа. Електронните детонатори бяха осигурени с резервни механически. Не се наложи те да се използват, но дори експлозиите се нуждаят от известно време и бомбата пропадна още седемдесет сантиметра, докато процесът на детонацията течеше. Корпусът на бомбата едва бе проникнал в каросерията, когато експлозивът се запали от детонаторите. Сега нещата се развиха по-бързо. Експлозивът беше октол, много скъп химически продукт, използван и за задействане на ядрени оръжия, със скорост на детонация от над осем хиляда метра в секунда. Запалимият корпус на бомбата се изпари за няколко микросекунда. След това разширяващите се газове от бомбата разхвърлиха парчета от пикапа във всички посоки — освен нагоре, — последвани непосредствено от плътната като каменна стена ударна вълна. Парчетата и ударната вълна блъснаха бетонните стени на къщата за много по-малко от хилядна от секундата. Ефектът беше предсказуем. Стената се разпадна и се превърна в милиони малки парченца, движещи се със скоростта на куршум, като остатъчната ударна вълна продължи да се движи, за да атакува други части на къщата. Човешката нервна система просто не работи достатъчно бързо за подобни събития и хората в залата за конференции нямаха представа, че първият признак за настъпващата смърт е даден.

Нискосветлинният сензор на целеуказателя побеля (с оттенък на зелено). Кларк се сви и инстинктивно отмести окото си от окуляра, за да види още по-белия блясък в района на целта. Намираха се твърде далеч, за да чуят веднага звука. Не се случваше често човек да може да види звука, но големите бомби правеха това възможно. Сгъстеният въздух от ударната вълна представляваше призрачна бяла стена, която се разшири радиално от мястото, където се намираше пикапът, със скорост над триста метра в секунда. Трябваше да минат около дванадесет секунди, преди звукът да достигне до Кларк и Ларсон. Разбира се, всички в залата за конференции бяха мъртви по това време и виещият удар на вълната от налягането прозвуча като разгневения вик на загубени души.

— Господи — каза Ларсон, поразен от случилото се.

— Мислиш ли, че използва достатъчно динамит, Буч? 66 66 Фраза от филма „Буч Касиди и Сънданс Кид“, популярен в края на шестдесетте в САЩ. Буч Касиди и Сънданс Кид са двама разбойници. — Б. пр. — попита Кларк. Едва се удържа да не се разсмее. Това беше супер. Кларк бе убил доста врагове, но никога не бе изпитвал радост. Но характерът на целта в комбинация с метода на нападение направиха всичко да изглежда като някакъв великолепен номер. „Кучи син!“ Неговият номер току-що причини смъртта на повече от двадесет души, само четирима от които фигурираха в списъка на целите, а това не можеше да се нарече шега. Поривът да се засмее изчезна. Той беше професионалист, а не психопат.

Кортес се намираше на по-малко от двеста метра от експлозията, но фактът, че беше по-ниско от нея, го спаси, защото повечето от парчетата прелетяха далеч над главата му. Ударната вълна бе достатъчно неприятна — прати предното стъкло в лицето му, където то се счупи, но не се разпадна на парчета, задържано от полимерния напълнител. Колата му се преобърна, но той успя да се измъкне от нея още преди съзнанието му да реши какво е това, което очите му току-що видяха. Изтекоха цели шест секунди, преди думата „експлозия“ да премине през съзнанието му. При тази мисъл реакциите му станаха далеч по-бързи от тези на часовите, половината от които бяха мъртви или умираха. Първото обмислено действие от негова страна бе да извади пистолета си и да се приближи към къщата.

Но вече нямаше къща. Оглушен беше твърде много, за да чуе писъците на ранените. Няколко души от охраната се мотаеха безцелно: с пушки в положение за стрелба, но не знаеха срещу какво. Хората в далечния край на района пострадаха най-малко. Къщата беше поела основната част от удара, като ги защити от всичко с изключение на хвърчащите предмети, които носеха достатъчно много смърт.