Том Клэнси - Реална заплаха

Камерата наблюдаваше как облаците се увеличават на петстотин мили от островите Зелени нос, които бяха люлка на урагани. Никой не можеше да каже дали това щеше да стане тропически циклон или просто поредната дъждовна буря. Сезонът все още се намираше в началото си. Но притежаваше всички черти да бъде тежък. Западноафриканската пустиня беше твърде гореща за пролетта, а жегата в нея имаше доказуема връзка с възникването на ураганите.

Шофьорът на камиона се появи навреме, за да прибере хората и пастата, получена от обработените листа на коката, но тях ги нямаше на очакваното място. Чака един час, но те не се появиха. Разбира се, с него имаше още двама души и той ги изпрати към мястото за преработка. Шофьорът беше „старшият“ на групата и не искаше да се тормози и да се катери повече по тези проклети планини. Така че докато пушеше цигарите си, те се катереха. Чака още един час. По шосето имаше доста превозни средства, особено големи дизелови камиони, към чиито заглушителни гърнета и регулировки на изгорелите газове се отнасяха по-небрежно, отколкото в богатите райони. Освен това отстраняването на гърнетата допринасяше за икономия на гориво в добавка към повишения шум и дим. Много от големите комбинации от камион и ремарке минаваха покрай него, като караха настилката да вибрира и камионът му да се люлее от раздвижения от тях въздух. По тази причина не чу звука. След като беше чакал общо деветдесет минути, стана ясно, че ще трябва да се изкачи горе. Заключи камиона, запали нова цигара и пое нагоре по пътеката.

Шофьорът се придвижваше трудно. Въпреки че беше израснал в тези хълмове и си спомняше как през детството му едно катерене на триста метра представляваше поредното надбягване с приятелите, караше камиона от доста време и мускулите на краката му бяха привикнали повече с натискането на педали. Ходенето, което някога би му отнело четиридесет минути, сега продължи повече от час, а когато мястото, към което отиваше, почти се видя, изпита страхотен глад и бе твърде разгневен, за да обръща внимание на неща, които сега би трябвало да са очевидни. Все още чуваше звуците на автомобилите долу, птиците пърхаха в дърветата около него, но нямаше друг шум, а трябваше. Спря, като се наведе, за да си поеме дъх, и тогава получи първото си предупреждение. На пътеката имаше тъмно петно. Нещо беше превърнало кафявата земя в черна, но причините можеха да са много. Той искаше да види какво има горе на хълма и не се замисли за петното. В края на краищата напоследък нямаха никакви проблеми с армията или полицията и се чудеше защо ли трябва рафинирането да се прави толкова високо в планината. Това вече не беше необходимо. Още пет минути и щеше да види малката просека, но чак сега забеляза, че не се чуваха никакви звуци оттам. Долавяше се странна, остра миризма. Сигурен беше, че това несъмнено е киселината, използвана в процеса на рафиниране. След това измина последния завой и видя.

Шофьорът на камиона не беше човек, несвикнал на жестокости. Той беше участвал в битките преди образуването на Картела и беше убил няколко симпатизанти на „М-19“ по време на войните, заради които всъщност се образува Картелът. Следователно беше виждал кръв и преди, а и беше я проливал.

Но не беше правил нищо като това. Всичките четиринадесет души, които докара снощи, лежаха подредени рамо до рамо в спретната малка редица на земята. Телата вече бяха отекли и някои от раните носеха белезите от разкъсвания от животни. Двамата мъже, които изпрати в планината, лежаха на земята, но се познаваше, че са мъртви по-отскоро. Въпреки че шофьорът не се досети за това, те бяха убити от мина, задействана, когато разглеждаха труповете. Телата на двамата изглеждаха наскоро разкъсани от големите колкото лагерна сачма осколки, и кръвта им все още течеше. Лицето на единия показваше изненада и шок. Другият мъж лежеше с лице надолу, а от гърба му липсваше парче с големината на кутия за обувки.

Шофьорът стоя неподвижно още една-две минути, като се боеше да тръгне в която и да е посока, разтрепераните му ръце посегнаха за друга цигара и изпуснаха две, които прекалено много се страхуваше да вдигне. Преди да може да си измъкне трета цигара, той се обърна и внимателно тръгна по пътеката. На сто метра след това се затича, за да спасява живота си, а всеки глас на птица или прошумоляване на вятъра в листата му звучеше като приближаващ се войник. Трябваше да са войници. Сигурен беше в това. Само войниците убиват толкова прецизно.