Том Клэнси - Реална заплаха

Разбира се, той нямаше никакъв избор. Трябваше да приеме, както обучението и опитът му повеляваха, че мисията наистина има смисъл. Въпреки че разумът му — Рамирес съвсем не беше глупав — казваше друго, той си наложи да вярва на висшето ръководство. Неговите мъже му вярваха. Той трябваше да има същата вяра в хората над себе си. Една армия не би могла да работи по друг начин.

Двеста метра по-напред Чавес усещаше на гърба си лепливата риза и си задаваше други въпроси. Никога не беше му минавало през ум, че ще трябва да носи мъртвото, кървящо тяло на противника по половината път нагоре по планината. Не беше предвидил как физическият спомен от стореното ще подейства на съвестта му. Убил беше един селянин, Не въоръжен човек, не истински враг, а един беден нещастник, който просто си е намерил работа на неподходящо място, за да храни семейството си, ако има такова. Но какво друго би могъл да направи Чавес? Да го остави да се измъкне ли?

За сержанта нещата изглеждаха по-прости. Имаше офицер, който да му заповядва. Капитан Рамирес знаеше какво прави. Той беше офицер. Работата му бе да знае какво става и да дава заповеди. Това малко облекчи Чавес, докато се качваше нагоре към мястото за престой през деня, но окървавената риза продължаваше да лепне на гърба му и да го тормози като неспокойна съвест.

Тим Джексън се върна в канцеларията си в 22:30 часа след кратко учение с взвода си на територията на Форт Орд. Тъкмо седна на евтиния си въртящ се стол, когато телефонът иззвъня. Учението не беше преминало добре. Окзанян малко бавно се справяше с воденето на втори взвод. За втори път сгафи и злепостави лейтенанта в очите на другите. Този факт обиждаше сержант Мичъл, който имаше големи надежди за младия офицер. И двамата знаеха, че не е възможно да изградиш добър сержант за по-малко от четири години, и то ако имаш човек като Чавес. Но водачеството на взвода трябваше да поеме Окзанян и сега Мичъл му обясняваше някои неща. Той правеше това с взводните сержанти енергично и ентусиазирано и може би щеше да отправи и няколко благословии за родата на Окзанян. Може би.

— Лейтенант Джексън — отговори Тим след второто позвъняване.

— Лейтенант, тук е полковник О’Мара от Командването за специални операции.

— Да, сър!

— Дочувам, че вдигате шум във връзка с един щатен сержант на име Чавес. Вярно ли е? — Джексън вдигна поглед и видя Мичъл, който влезе в стаята. Рошавата му каска се мъдреше под лявата му ръка и на устните му играеше комична усмивка. Този път Окзанян беше схванал нещата.

— Да, сър. Той не се яви където трябваше. И понеже е от моите хора…

— Грешите, лейтенант. Сега той е от моите хора. Върши нещо, за което вие не трябва да знаете и няма, повтарям, няма да вдигате врява по шибаните телефонни линии за нещо, което не е ваша работа. ТОВА ЯСНО ЛИ Е, ЛЕЙТЕНАНТ?

— Сър, извинете, но аз…

— Ушите ли те болят, или има нещо друго, синко? — Сега гласът беше по-тих и наистина изплаши лейтенанта, който си имаше достатъчно неприятности този ден.

— Не, сър. Просто ми се обадиха от…

— Зная за това. Взех мерки. Сержант Чавес върши нещо, за което вие не е необходимо да знаете. Точка. Край. Ясно ли е?

— Да, сър.

Линията се прекъсна.

— Мама му стара — отбеляза лейтенант Джексън.

Сержант Мичъл не беше чул нищо от разговора, но шумът на телефона стигна до вратата, където стоеше той.

— Чавес?

— Да. Някакъв полковник от Специалните операции — предполагам, от Форт Макдил — казва, че е при тях и че върши нещо. Но аз не трябвало да зная. Казва, че той се е погрижил за Форт Бенинг вместо нас.

— О, мамицата му — каза Мичъл, като седна на стола срещу бюрото на лейтенанта, след което запита: — Имате ли против да седна, сър?

— Какво смяташ, че става?

— Нямам никаква представа, сър. Но познавам един човек в Макдил. Мисля, че мога да му позвъня утре. Не обичам хората ми да изчезват така. Не трябва нещата да стават по този начин. Не трябваше този човек да ви сдъвква така задника, сър. Вие просто си вършите работата и се грижите за хората си, а и не им се карате за това, че си вършат работата. Ако никой не ви е казвал, сър — обясни Мичъл, — човек не сдъвква задника на един беден лейтенант за такова нещо. Човек се обажда тихо на батальонния командир или на началник-щаба и го кара да уреди нещата тихо и спокойно. На лейтенантите им се карат достатъчно техните си полковници, та да е необходимо да го правят чужди. Ето защо нещата трябва да са канализирани, за да знае човек кой има право да му дъвче задника.