Том Клэнси - Реална заплаха

— Благодаря ти, сержант — усмихнато отговори Джексън. — Имах нужда от това.

— Казах на Окзанян, че трябва да насочи вниманието си малко повече върху воденето на взвода, вместо да се опитва да бъде суперсержант. Мисля, че този път ще ме послуша. Всъщност той е доста добър хлапак. Трябва му само малко да посвикне. — Мичъл стана. — Ще се видим утре на физзарядката, сър. Лека нощ.

— Да. Лека нощ, сержант. — Тим Джексън реши, че е по-разумно да спи, отколкото да се занимава с документи, и тръгна към колата си. По пътя към щаба все още се чудеше на обаждането от полковник О’Мара, който и да е той. Лейтенантите си нямат много работа с полковници. Лично той беше се появявал (задължително) в дома на бригадния командир за Нова година, но това бе всичко. Новите лейтенанти трябваше да се спотайват. От друга страна, един от многото научени уроци в академията „Уест Пойнт“ гласеше, че той носи отговорност за хората си. Фактът, че Чавес не е пристигнал във Форт Бенинг, че тръгването му от Форт Орд беше толкова… нередовно и че запитването, което си беше съвсем в реда на нещата и показваше загрижеността му за състоянието на този човек, му докара само едно мъмрене, разпалваше все повече любопитството на младия офицер. Позволи на Мичъл да се обади, но за момента щеше да стои извън тези неща, защото не искаше да привлича вниманието върху себе си, докато разбере какво, по дяволите, става. В това отношение Тим Джексън имаше късмет. Имаше по-голям брат на служба в Пентагона, който знаеше как би трябвало да се вършат нещата и се натягаше здравата за полковник, макар да си беше моряк. Роби можеше да му даде добър съвет, а той имаше нужда точно от съвет.

Полетът в самолета беше приятен и спокоен. Въпреки това Роби Джексън не го хареса много. Не обичаше да седи в седалка, обърната назад, но най-вече не понасяше да лети в самолет, чийто лост за управление не е в ръцете му. Летец-изтребител, изпитател, а доскоро и командир на една от елитните военноморски ескадрили със самолети „Томкет“, той знаеше, че е един от най-добрите пилоти в света, и не обичаше да поверява живота си в ръцете на друг летец. Освен това стюардесите в самолетите на военноморските сили не струваха нищо. В този случай им сервираше едно пъпчиво хлапе от Ню Йорк, ако се съди по акцента му, което успя да разлее кафе върху човека до него.

— Мразя тези неща — каза човекът.

— Е, да. Не е като авиокомпанията „Делта“, нали? — отбеляза Джексън, като пъхна папката в чантата си. Беше запомнил новата тактическа схема. И така трябваше, защото идеята беше изцяло негова.

Мъжът носеше униформа в цвят каки с надпис „САЩ“ на яката. Това означаваше, че е технически представител, цивилен, който прави нещо за армията. Винаги имаше цивилни на самолетоносачите — специалисти по електроника или всякакви инженери, които обслужваха новото оборудване или помагаха на персонала на военноморските сили, чието задължение беше това обслужване. Даваха им междинно офицерско звание 61 61 Звание между старшина и офицер. — Б.пр. , но ги третираха повече или по-малко като офицери, защото се хранеха в офицерския стол и живееха в относителен лукс — доста неопределено понятие за кораб на военноморските сили на САЩ, освен ако човек не е командир на кораба или адмирал, а техническите представители не получаваха чак толкова.

— За какво отивате в морето? — попита Роби.

— Проверявам работата на нов вид оръжие. Боя се, че не мога да ви кажа повече.

— А, значи от онези, тайните неща?

— Боя се, че е така — отговори мъжът, като разглеждаше петното от кафе на коляното си.

— Често ли го правите?

— За първи път ми е — отговори мъжът. — А вие?

— Аз си изкарвам прехраната с летене от самолетоносачи, но в момента служа в Пентагона. В бюрото за тактика на самолети-изтребители.

— Никога не съм кацал на самолетоносач — нервно добави мъжът.

— Не е лошо — увери го Роби, — особено нощем.

— О? — Мъжът беше твърде уплашен, за да се досети, че отвън е тъмно.

— Да, кацанията на самолетоносач не са толкова лоши през деня. Когато летиш към обикновено летище, гледаш напред и си избираш мястото, на което да кацнеш. На самолетоносача нещата са същите, но пистата е по-къса. Нощем не се вижда къде ще кацнеш. Затова нещата стават малко по-нервни. Но не се притеснявайте. Момичето, което ни вози…

— Момиче ли?

— Да. Много от пилотите на снабдителните самолети са момичета. Тази, която кара, е доста добра, казаха ми, че е пилот-инструктор. — Хората винаги се чувстваха по-спокойни, когато разберат, че пилотът е инструктор, но: — Тази вечер обучава един младши лейтенант за първото му кацане — злобно добави Джексън. Харесваше му да дразни хората, които не обичаха да летят. Винаги притесняваше приятеля си Джак Райън за това.