Том Клэнси - Реална заплаха

Чавес и неговата група спряха стрелбата, за да позволят на щурмоваците да навлязат безопасно в обекта. Двама от тях довършваха хората, които все още мърдаха, независимо от раните си. След това всичко спря за момент. Фенерът все още съскаше и осветяваше района, но не се чуваше друго освен ехото от стрелбата и крясъците на разтревожени птици.

Четирима войници провериха мъртвите. Останалите хора от щурмовата група щяха да заемат постове около обекта. Чавес, Вега и Ингелес спуснаха затворите на оръжията си, събраха си нещата и тръгнаха напред.

Чавес видя ужасна гледка. Двама от враговете все още бяха живи, но нямаше да изкарат дълго. Единият бе пострадал от картечницата на Вега и коремът му зееше разпран, а краката на другия висяха почти откъснати и бързо кървяха върху утъпканата земя. Взводният лекар ги гледаше без никаква жал. И двамата умряха след минута. Взводът имаше малко неясни заповеди във връзка с пленниците. Никой не може да заповяда на американския войник да не взема пленници, а и завоалираните изказвания представляваха проблем за капитан Рамирес, но посланието стигна целта си. Това беше твърде лошо. Но тези хора имаха връзка с убиването на американски деца с наркотици, а това също не влизаше в правилника за бойните действия. Много лошо. Освен това имаха други проблеми, за които да се тревожат.

Чавес едва стигна до мястото, когато дочу нещо. Всички го чуха. Някой бягаше право надолу по хълма. Рамирес посочи Динг, който веднага затича след него.

Посегна към очилата си и се опита да ги задържи в ръка, като бягаше, но след това разбра, че е пълна глупост, докато тича. Спря, вдигна уреда до очите си и видя пътеката и бягащия човек. Има си време за предпазливост и за смелост. Инстинктивно разбра, че сега е дошъл ред за второто. Чавес затича надолу по пътеката, като бързо настигаше човека, който се опитваше да избяга и вдигаше шум. След по-малко от три минути вече дочуваше как човекът се удря и пада в прикритието на джунглата. Динг спря и отново използва очилата си. Човекът се намираше само на сто метра пред него. Отново започна да тича и кръвта във вените му започна силно да пулсира. Разстоянието намаля до петдесет метра. Човекът отново падна. Динг забави темпото. Помисли си, че сега трябва да внимава повече за шума. Оня нямаше да му избяга. Чавес се отклони наляво от пътеката. Движеше се, сякаш изпълняваше някакви сложни танцови стъпки, докато си проправяше път колкото може по-бързо. На всеки петдесет метра спираше и използваше очилата си. Който и да беше този човек, сега напредваше по-бавно поради умората. Чавес го изпревари, зави обратно надясно и го зачака на пътеката.

Динг беше преценил нещата почти погрешно. Тъкмо вдигна оръжието си, когато фигурата на човека се появи и сержантът стреля инстинктивно от три метра в гърдите му. Мъжът падна върху Чавес с отчаяно стенание. Динг отхвърли тялото и изстреля още един куршум в гърдите му. Мъжът не издаде никакъв звук.

— Господи — каза сержантът. Клекна, за да си поеме дъх. Кого ли беше убил? Постави очилата на главата си и погледна надолу.

Мъжът беше с боси крака. Носеше обикновена памучна риза и панталон… Чавес току-що бе убил един селянин, едно от онези бедни копелета, които танцуваха в супата от листа на кока. Да се гордее ли с това?

Въодушевлението, което често пъти следва успешните бойни операции, го изостави като въздух, изпуснат от детски балон. Някакъв беден нещастник — дори нямаше обувки на краката си. Трафикантите ги наемаха да им мъкнат фъшкиите нагоре по баирите, плащаха им нищо и половина, за да вършат мръсната, гадна работа по предварителното рафиниране на листата.

Коланът му беше разкопчан. Бил е в храстите, за да се облекчи, когато стрелбата е започнала, и просто е искал да се измъкне, но панталоните, стигащи до прасците му, са направили усилията му напразни. На години беше колкото Динг, по-дребен и лек, но с подпухнало лице от богатата на скорбяла храна на местните селяни. Имаше обикновено лице, което все още носеше белезите на страха, паниката и болката, с която бе дошла смъртта. Не носеше оръжие. Този човек беше един от наетите работници. Умря, защото се намираше не където трябва и не когато трябва.

Това не можеше да кара Чавес да се чувства горд. Натисна бутона на радиотелефона си.

— „Шест“, тук „Водач“. Готово. Само един е.

— Искаш ли помощ?

— Не. Мога да се справя. — Чавес метна тялото на рамото си, за да се изкачи обратно до целта. Това му отне десет изтощителни минути, но беше част от работата. Динг почувства кръвта на човека, която се процеждаше от шестте дупки в гърдите му и цапаше гърба на ризата му в цвят каки. А може би не само ризата му.