Том Клэнси - Реална заплаха

Когато пристигна, телата вече бяха подредени едно до друго и претърсени. Имаше много чували с листа от кока, още няколко буркана с киселина и общо четиринадесет мъртъвци, когато Чавес хвърли трупа в края на редицата.

— Изглеждаш малко шубельосан — отбеляза Вега.

— Не толкова, колкото теб, Oso — изпъшка в отговор Динг.

Имаше два малки радиотелефона и други лични вещи за описване, но нищо наистина важно за военните. Няколко мъже хвърлиха поглед на пълната с бира раница, но никой не каза очакваната шега „Време е за Милър!“ 60 60 „Милър“ е марка бира. Фразата се използва в смисъл: „Край на работата!“ — Б.пр. . Ако имаше радиокодове, те се намираха в главата На този, който е бил шеф. Нямаше начин да се познае кой е бил той. Всички мъртъвци изглеждат еднакви. Телата бяха облечени горе-долу по един и същ начин, изключение правеха плетените колани за кобурите на въоръжените хора. Гледката беше доста тъжна. Хора, които бяха живи само преди половин час, вече не дишаха. Като оставим това, за мисията нямаше какво повече да се каже.

Най-важното беше, че във взвода нямаше пострадали, въпреки че сержант Гуера бе получил драскотина от един забил се близо до него куршум. Рамирес завърши огледа на мястото, след това приготви хората си за тръгване. Чавес отново пое водачеството.

Качването нагоре по хълма беше трудно и позволи на капитан Рамирес да помисли. Разбра, че е трябвало да го стори по-рано.

„Всъщност каква е целта на тази мисия?“ За Рамирес сега думата мисия означаваше целта, заради която се намираха тук, в колумбийските възвишения, а не просто работата по прочистване на този обект.

Разбираше, че наблюдаването на летищата има пряко отношение към прекратяването на полетите с наркотици до Съединените щати. Бяха провели тайно разузнаване и хората извличаха тактическа полза от разузнавателната информация, предоставена от неговата група. Това беше просто и смислено. Но какво, по дяволите, правят сега? Неговият взвод току-що извърши идеално нападение от малка бойна единица. Хората му не биха могли да се справят по-добре — като, разбира се, им помогна и несръчното поведение на врага.

Но това щеше да се промени. Врагът щеше да се поучи адски бързо от тези неща. Охраната им ще стане по-добра. Ще се сетят да направят това още преди да са разбрали какво става. Едно опустошено място е достатъчна информация, за да им стане ясно, че трябва да подобрят физическата си охрана.

Всъщност какво бе постигнало това нападение? Тази вечер няма да бъдат преработени стотина килограма листа от кока. Инструкциите му не включваха извозване на листата, а дори и да го направеше, той нямаше готово средство за унищожаването им освен чрез огън, а не беше толкова глупав, че да пали огън посред нощ на върха на планината, независимо дали има заповед за това или не. Какво постигна тази вечер? Нищо. Абсолютно нищо. Имаше тонове листа от кока и множество — може би стотици — места за рафиниране. Тази вечер не бяха успели да пробият бронята на търговията с наркотици, нито дори да я одраскат.

„В такъв случай за какво, по дяволите, рискуваме живота си?“ — помисли си той. Трябваше да зададе този въпрос в Панама, но както и останалите трима офицери беше обладан от всеобщия гняв от убийството на директора на ФБР и хората му. Освен това той бе просто капитан, изпълнител на заповеди, а не възложител. Като професионален офицер той беше свикнал да получава заповеди от батальонни или бригадни командири, четиридесет иди повече годишни професионални войници, които знаеха какво, по дяволите, вършат през по-голямата част от времето. Но сега заповедите му дойдоха от другаде — откъде ли? Вече не беше толкова сигурен — и допусна да го прилъжат да мисли, че който издава тези заповеди, знае какво, по дяволите, върши.

„Ти защо не зададе повече въпроси?“

Рамирес считаше тази мисия за успешна. Преди нея мислите му бяха насочени към определена цел. Но той постигна тази цел и зад нея не видя нищо. Трябваше по-рано да проумее това. Сега Рамирес го знаеше. Но вече беше твърде късно.

Другата част на капана беше дори още по-тревожеща. Трябваше да каже на хората, че всичко е наред. Справиха се толкова добре, че никой командир не би могъл да иска повече. Но…

„Какво, по дяволите, правим тук?“ Не знаеше, защото никой не беше му казал, че не е единственият млад капитан, който задава въпросите твърде късно, че е почти традиционно за американските въоръжени сили умните млади офицери да се чудят защо, по дяволите, са изпратени да правят разни неща. Но почти винаги питаха твърде късно.