Том Клэнси - Реална заплаха

Ето.

Стояха на открито на около два метра един от друг и на двадесет метра от дървото, на което се облегна Чавес. Все още разговаряха и въпреки че можеше да разбере думите им достатъчно лесно, по някаква причина те му се струваха толкова чужди, колкото кучешки лай. Динг можеше съвсем лесно да се приближи още, но не искаше да рискува, а и двадесет метра бяха напълно достатъчни. Имаше поле за стрелба срещу двамата покрай още едно дърво.

„Добре.“

Бавно вдигна автомата, центрира кръга на предния мерник в отверстието на задния, убеди се, че вижда целия бял кръг, и насочи тънкото парче метал в центъра на кръга към черната, кръгоподобна маса, която представляваше задната част на човешка глава. Но тя не принадлежеше на човешко същество, а просто беше мишена, просто предмет. Пръстът му натисна спусъка нежно.

Оръжието подскочи леко в ръката му, но ремъкът, намотан два пъти около ръката му, го държеше стабилно на мястото му. Целта падна. Той премести оръжието си вдясно още с падането й. Следващата мишена се завърташе изненадано, като му предложи матов бял кръг от отразена лунна светлина, по който да се прицели. Последва втори изстрел. Нямаше почти никакъв шум. Чавес изчака, като местеше оръжието си от едното към другото тяло, но те не се движеха.

Чавес изтича на открито. Едно от телата стискаше автомат „Калашников“. Той го изрита от ръцете му и извади тънко като химикалка фенерче, с което освети жертвите си. И трите изстрела бяха попаднали в тила на единия човек. Другият бе улучен само от два куршума, но и двата преминаваха през челото му. Лицето на втория човек изразяваше изненада. Първият вече нямаше лице. Сержантът коленичи до телата и ги огледа, за да се убеди, че не се движат. Непосредственото чувство, което Чавес изпитваше сега, беше въодушевление. Всичко научено и упражнявано — всичко то свърши работа! Не стана съвсем лесно, но всъщност не е кой знае какво.

„Нинджите наистина владеят нощта.“

Рамирес дойде след миг. Можеше да каже само едно:

— Добра работа, сержант. Провери колибата! — Той включи радиотелефона си. — Тук „Шест“. Целите са свалени, пристигайте.

След няколко минути взводът се събра до колибата. Както обичайно става с войниците, те се струпаха около телата на мъртвите пазачи, като извличаха за първи път вкуса на войната. Специалистът по разузнавателна информация прерови джобовете им, докато капитанът разпределяше хората на охранителни постове.

— Тук няма нищо особено — каза на шефа си сержантът от разузнаването.

— Хайде да отидем в колибата. — Чавес беше проверил дали няма някой пазач, когото да са пропуснали. Рамирес откри четири варела за гориво и ръчна помпа. Върху един от варелите лежеше стек цигари и предизвика унищожителна критика от страна на капитана. На две груби лавици имаше храна в консерви и пакет тоалетна хартия с две рола. Не се виждаха никакви книги, документи или географски карти. Откриха само доста поомачкано тесте карти.

— Как искаш да го минираме? — попита сержантът разузнавач. Той също беше бивш член на зелените барети и експерт по поставянето на мини.

— Тристранно.

— Добре. — Това се правеше лесно. Изкопа с ръце малка дупка в пръстения под, като използва съчки, за да укрепи страните. Половинкилограмовото блокче пластичен експлозив Ц-4 — използваха го по целия свят — влезе плътно в дупката. Постави два електрически детонатора и включвател от типа, използван при фугасните мини. Управляващите кабели бяха прокарани до включватели на вратата и прозореца така, че да не се виждат при оглед отвън. Сержантът покри кабелите с два сантиметра пръст. Доволен, той разклати макарата и нежно я постави върху включвателя на земята. Ако някой отвори вратата или прозореца, експлозивът щеше да избухне точно под столитровия варел с авиационен бензин. Не беше трудно да се досети човек за резултатите. Още по-добре, ако някой се окаже много умен и успее да надхитри електрическите детонатори на прозореца и вратата. Той би тръгнал да проследява кабелите до варелите, за да извади експлозива и да го използва за собствени цели… и този умник ще бъде елиминиран от другия детонатор. Всеки можеше да убие тъпи врагове. Убиването на умните изискваше майсторство.

— Всичко е готово, сър. Нека отсега нататък никой да не се доближава до колибата — каза на капитана сержантът разузнавач.

— Разбрано. — Веднага издаде нареждане. Двама души изтеглиха труповете в средата на пистата, а след това мъжете седнаха и започнаха да чакат хеликоптера. Рамирес разпредели няколко от хората си за охрана, но сега главната грижа беше всеки да провери екипировката си, за да се види дали не са забравили нещо.