Том Клэнси - Реална заплаха

Тръгнаха си от „Скривалището“ по обед. Кортес беше благодарен, че щастието му се усмихна и Мойра съкрати уикенда, като обясни, че трябва да се върне при децата си. Обаче той подозираше, че е решила да поотпусне хватката си върху уморения си любовник. Досега никоя жена не беше изпитвала нужда да го съжали и обидата от този случай се неутрализираше от нуждата да разбере какво става.

Караха колата по междущатско шосе 81 и както обикновено, мълчаха. Наел беше кола с обикновена цяла предна седалка и тя седеше в средата, облегната на него, а дясната му ръка топло обгръщаше рамото й. Изглеждаха почти като тийнейджъри, с тази разлика, че в колата цареше тишина, и той отново откри, че й е благодарен за това. Но в момента не го вълнуваха тихите страсти. Мисълта му препускаше далеч по-бързо от колата, която караше точно с максимално разрешената скорост. Можеше да пусне радиото, но това щеше да е много необикновено. Не трябва да поема подобни рискове. Ако работодателят му беше проявил интелигентност, която Кортес неохотно си призна, че не му липсва, то той все още прегръща един изключително ценен източник на стратегическа разузнавателна информация. Ескобедо гледаше на деловите си операции в подходящо далечна перспектива. Но Кортес си припомни и колко арогантен е този човек. Колко лесно се обижда — за него не беше достатъчно да спечели. Ескобедо изпитваше необходимостта да унижава, мачка, унищожава напълно онези, които са го обидили и в най-малка степен. Притежаваше власт, както и пари, с които обикновено разполагаха само правителства, но му липсваше перспективно мислене. Независимо от всичкия си интелект той беше човек, воден от детински емоции. Тази мисъл узря в съзнанието на Кортес, когато зави по междущатско шосе 66 на изток, към Вашингтон. Замисли се с тънка, горчива усмивка, че в тоя свят, преситен с информация, гадае като дете, след като може да научи всичко необходимо, щом завърти копчето на радиото. Но се въздържаше да го стори.

Стигнаха до паркинга на летището навреме. Той спря при колата на Мойра и излезе, за да разтовари нейните чанти.

— Хуан…

— Да?

— Не се притеснявай за снощи. Вината е моя — тихо каза тя.

Той успя да се усмихне.

— Вече ти казах, че не съм млад. Доказах, че е вярно. Ще си почивам за следващия път, за да се справя по-добре.

— Кога…

— Не зная. Ще ти се обадя. — Целуна я нежно. Тя тръгна след минута, а той остана на паркинга, за да я наблюдава, както би очаквала. След това се качи в колата си. Наближаваше четири часът и той включи радиото, за да чуе новините. Две минути по-късно беше паркирал колата, свалил чантите си и излязъл на терминала, за да провери кога излита първият самолет за където и да е. Първият удобен самолет заминаваше за Атланта и Кортес знаеше, че оттам може да направи всички необходими връзки. Едва успя да се качи на самолета.

Мойра Улф караше към дома си с виновна усмивка. Случилото се на Хуан предишната вечер беше най-унизителното нещо за един мъж и вината за всичко е нейна. Поискала бе от него твърде много, а той, както сам каза, вече не бе млад. Тя беше позволила на ентусиазма си да надвие над разума и причини божа на мъжа, когото… обича. Сега бе сигурна. Мойра мислеше, че никога няма да изпита това чувство, но ето сега то е тук в цялото му младежки безгрижно величие. Ако на Хуан му липсваше енергията на младостта, той компенсираше това многократно с търпението и фантастичното си умение. Протегна ръка и включи радиото на УКВ-станция, която излъчваше стари шлагери, и през последните минути на пътуването до дома си се наслаждаваше на топлината на най-приятното усещане, а баладите, под чиито звуци беше танцувала преди тридесет години, засилиха Щастливия спомен.

С изненада видя кола, подобна на онези на ФБР, паркирана от другата страна на улицата. Тя спокойно можеше и да е автомобил под наем, ако не беше антената. Осъзна, че колата е на ФБР. Стори й се странно. Паркира до бордюра, извади чантите си и тръгна по тротоара, но като отвори вратата, видя Франк Уебър, един от охраната на директора.

— Здрасти, Франк. — Специалният агент Уебър й помогна с чантите, но изразът на лицето му остана сериозен. — Нещо не е ли наред?

Нямаше лесен начин, по който да й го каже, макар Уебър да се чувстваше виновен, че разваля уикенд, който, изглежда, за нея е бил доста специален.

— Убиха Емил в петък следобед. Оттогава се опитваме да се свържем с теб.

— Какво?

— Убили са го по пътя към посолството. Всички от охраната, всички. Погребението на Емил е утре. Останалите ще ги погребат във вторник.