Том Клэнси - Реална заплаха

— Дано да им е сладко. Ще им бъде за последно.

— Можеш ли да го повториш, капитане? — помоли Вега.

— Хеликоптерът идва довечера, за да ни прибере. Зоната за кацане е точно там, бойци. — Рамирес посочи пистата. — Преди да си тръгнем, ще унищожим това място.

Чавес набързо обмисли тези думи. Никога не беше обичал продавачите на наркотици. А това, че трябваше да седи тук и да гледа как тези мързеливи копелета си вършат работата така нормално, сякаш се намират на игрището за голф, не омекотяваше чувствата му ни най-малко.

Динг кимна.

— Дадено, капитане. Как ще го направим?

— Щом се стъмни, вие и аз ще заобиколим от северната страна. Другите се събират в две огневи групи, за да ни подкрепят, ако имаме нужда. Вега, ти и твоят „Трион“ оставате тук. Другият слиза надолу на около четиристотин метра. След като оправим двамата от охраната, ще сложим бомба на варелите с горивото в колибата, просто като подарък за сбогом. Хеликоптерът ще ни вземе в далечния край на пистата в единадесет часа. Ще приберем телата със себе си. Вероятно ще ги изхвърлим в морето.

„Я виж ти“ — помисли си Чавес.

— Ще ни трябват тридесет-четиридесет минути, за да заобиколим и да се приближим до тях само за да не се излагаме на опасност. Но като гледам как действат тия двама нещастници, смятам, че няма да имаме проблеми. — Сержантът знаеше, че убийството ще бъде негова работа. Той имаше автомат със заглушител.

— Би трябвало да ме питаш дали това е вярно — изтъкна капитан Рамирес. Самият той преди малко го беше сторил по спътниковия радиотелефон.

— Сър, щом казвате, че трябва да го направим, предполагам, че е истина. Изобщо не се притеснявам — увери командира си сержант Доминго Чавес.

— Окей. Ще тръгнем веднага след стъмване.

— Слушам, сър.

Капитанът потупа двамата мъже по раменете и се оттегли към сборния пункт. Чавес го гледа, докато се скри, и след това извади манерката си. Отви пластмасовата капачка и отпи дълга глътка, преди да погледне към Вега.

— Мамицата му! — тихо отбеляза картечарят.

— Човекът, който ръководи това парти, трябва наистина да е доста нагъл.

— Приятно ще бъде да се върнем в място с душове и климатични инсталации — обади се Вега. Това, че двама души трябваше да умрат, за да стане възможно, нямаше голямо значение. И двамата мъже се удивяваха донякъде от факта, че след като са прекарали години в униформа, най-после им казваха да вършат това, за което всъщност са тренирали безкрайно дълго време. Пред тях не изникнаха никакви морални въпроси. Двамата бяха войници на собствената си страна. Страната им бе решила, че двамата заспали мъже на двеста метра от тях са врагове, които трябва да умрат. Толкова по въпроса, макар и двамата да се чудеха какво всъщност ще представлява това.

— Хайде да планираме работата — каза Чавес, като се върна към бинокъла си. — Искам да внимаваш с тази картечница, Oso.

Вега обмисли ситуацията.

— Няма да стрелям наляво от колибата, ако ти не поискаш.

— Да, добре. Аз ще се приближа откъм онова дебелогъзесто дърво. Не би трябвало да е трудно — каза той.

— Не, не би трябвало.

Разликата се състоеше просто във факта, че сега всичко се вършеше наистина. Чавес продължи да гледа през бинокъла към двамата мъже, които щеше да убие след няколко часа.

Полковник Джоунс получи заповед за бойна готовност наред с всички останали групи за оперативна работа, заобиколен от нов комплект тактически карти, които представляваха предмет на бъдещи проучвания. Той и капитан Уилис прегледаха плана за през нощта, усамотени в стаята му. Тази вечер трябваше да прибират бойците, които закараха. Връщаха се доста по-рано от предвиденото. ПД подозираше, че знае защо. Или поне отчасти.

— Направо на летищата ли? — зачуди се капитанът.

— Да. Е, положението е такова, че или всичките четири летища са ялови, или нашите приятели ще трябва да ги разчистят, преди да кацнем и да си ги приберем.

— О — досети се след малко капитан Уилис.

— Намери Бък и го накарай отново да провери миниоръдията. Веднага ще схване какво става. Аз искам да видя какво ще бъде времето довечера.

— Редът на прибирането ще бъде обратен на десанта, така ли?

— Да. Ще дозаредим на петдесет мили от брега, вземаме хората и зареждаме отново.

— Разбрано. — Уилис излезе, за да намери сержант Зимър. ПД отиде в противоположна посока към метеорологичната служба на базата. Времето за тази вечер разочароваше: леки ветрове, ясно небе и новолуние. Идеално за всякакви други полети, но не и време, на каквото се бяха надявали хората от специалните операции. Е, нищо не можеше да се направи по този въпрос.