Том Клэнси - Реална заплаха

— Изтегляме ги тази вечер.

— За да ги внедрите къде? — попита Кларк. Ритър му каза.

— Това е наистина опасно — отбеляза агентът, въпреки че отговорът не го изненада. Вероятно всичко е било планирано така през цялото време. Но ако е било така…

— Знаем го.

— Не ми харесва — каза Кларк след кратък размисъл. — Така нещата стават по-сложни.

— Не ти плащаме, за да ти харесва.

Кларк трябваше да се съгласи с това. Но беше достатъчно честен със себе си, за да признае коя част му харесва. В края на краищата точно този тип работа го вкара в уверената прегръдка на Централното разузнавателно управление преди толкова години. Но онази работа беше основана на принципа на свободната практика. Тази е законна, но не съвсем. Едно време за мистър Кларк това нямаше да е От значение, но сега, след като имаше жена и деца, тези неща го вълнуваха.

— Мога ли да се видя със семейството си за два дни?

— Разбира се. Трябва ни малко време да сложим нещата в ред. Ще изпратя във Фермата всичката информация, от която може да имаш нужда.

— Как ще наречем тази операция?

— „Реципрочност“.

— Предполагам, че това е достатъчно добро определение. — Лицето на Кларк се разкриви в усмивка. Излезе от стаята и тръгна към асансьора. В него се намираше новият заместник-директор по разузнаването доктор Райън, тръгнал към кабинета на съдията Мур. Двамата — Райън и Кларк — не се бяха запознавали, а и сега моментът не бе подходящ, въпреки че животът им вече имаше две пресечни точки.

— Трябва да благодаря на твоя директор Джейкъбс — каза Хуан. — Може би един ден ще се запознаем. — В този случай бе действал бавно. Прецени, че скоро ще може да измъкне каквато си поиска информация от нея със същата интимна увереност, каквато може да се очаква от съпруг и съпруга. В края на краищата нали истинската любов не позволява тайни?

— Може би — отговори след малко Мойра. Една част от съзнанието й вече беше ангажирана с мисълта, че директорът ще дойде на нейната сватба. Надяваше се, че това може да стане.

— За какво отиде в Колумбия? — попита той, като пръстите му изследваха вече позната територия.

— Е, това вече е обществена тайна. Операцията се нарича „Тарпон“. — За няколко минути Мойра обясни всичко, като през това време Хуан не спря милувките си нито за миг.

Това се дължеше единствено на опита му като разузнавач. Дори установи, че се усмихва лениво към тавана. „Какъв глупак. Предупреждавах го неведнъж в собствената му канцелария, но не — твърде умен беше, твърде уверен в собствената си мъдрост, за да послуша съвета ми. Е, може би тъпото копеле ще се нуждае от съвета ми сега…“ Необходими му бяха още няколко минути, за да се запита как ли ще реагира работодателят му. В този момент усмивката и милувките му спряха.

— Нещо не е ли наред, Хуан?

— Твоят директор е избрал опасно време за посещение в Богота. Онези ще бъдат много ядосани. Ако открият, че той е там…

— Пътуването е тайна. Министърът на правосъдието е негов стар приятел. Мисля, че заедно са ходили на училище и се познават от четиридесет години.

„Пътуването беше тайна.“ Кортес се замисли, че не може да са толкова глупави, та да… Но можеше. Удиви се, че Мойра не усеща студа, който премина през тялото му. Но какво ли би могъл да стори той?

Както ставаше с много военни и търговски служители на фирми, семейството на Кларк беше свикнало той да заминава без предизвестие и за нередовни периоди. Също бяха свикнали да се появява без предупреждение. Това бе почти като игра и жена му, макар и странно, нямаше нищо против нея. В настоящия случай той взе кола от гаража на ЦРУ и кара сам до Йорктаун, щата Вирджиния, в продължение на два часа и половина, за да обмисли операцията, която щеше да започне. Когато отби от междущатското шосе 64, беше успял да отговори на повечето от процедурните въпроси, макар че точните подробности трябваше да почакат, докато разгледа пакета разузнавателна информация, която Ритър обеща да му изпрати.

Къщата на Кларк беше от типа, в който живеят изпълнителни директори от средно равнище — тухлена сграда с четири спални и разделено на две фоайе, разположена върху един акър земя, засадена с дълголистни борове, характерни за американския юг. От нея се стигаше с кола до Фермата за десет минути. Фермата представляваше мястото за обучение, използвано от ЦРУ, чийто адрес за получаване на пощата е в Уилямсбърг, Вирджиния, а всъщност тя е по-близко до Йорктаун в съседство с място, където военноморският флот съхранява балистични ракети за изстрелване от подводници, както и техните ядрени бойни глави. Мястото, където живееше, основно беше обитавано от служители от ЦРУ, което изключваше необходимостта от измислянето на сложни истории за пред другите съседи. Разбира се, семейството му имаше доста добра представа за нещата, които вършеше. Двете му дъщери — Меги на седемнадесет години и Патриша на четиринадесет — понякога го наричаха „Тайния агент“. Прякора бяха взели от повторенията на телевизионния сериал на Патрик Макгуън 51 51 Американски актьор, участващ в телевизионно шоу-игра с шпионски сюжет. — Б.пр. по един от кабелните телевизионни канали, но знаеха, че не трябва да обсъждат тези неща със съучениците си — макар че предупреждаваха приятелите си да се държат колкото е възможно по-отговорно пред баща им. Това предупреждение беше излишно. Инстинктивно повечето от мъжете внимаваха как се държат в присъствието на мистър Кларк. Джон Кларк нямаше рога и копита, но рядко се налагаше да отправя повече от един поглед, за да стане ясно, че с него не може да се будалка никой. Съпругата му Санди знаеше и повече от тези неща, включително и какво бе вършил, преди да започне да работи за ЦРУ. Санди работеше като медицинска сестра, която обучава начинаещи колежки в операционната зала на местната болница. Тя бе свикнала да се справя с екстремни ситуации и се чувстваше спокойна, че съпругът й разбира какво означава това, макар и от друга гледна точка. За жена си и децата си Джон Теренс Кларк беше предан съпруг и баща, макар понякога прекалено покровителствен. Меги веднъж му се бе оплакала, че изплашил евентуален „сериозен“ приятел само с един поглед. Въпросното момче по-късно беше заловено да кара в пияно състояние, което доказа правотата на баща й за нейно разочарование. Също така в сравнение с майка им много по-лесно се съгласяваше с някои привилегии и винаги, когато си беше у дома, предлагаше съчувствие. Вкъщи съветите му винаги биваха поднасяни тихо и обосновано. Говореше с мек глас и се държеше спокойно, но семейството му знаеше, че извън дома той е напълно различен. Това не ги интересуваше.