Том Клэнси - Реална заплаха

„А защо не извикаха и мен?“ — изненада се Джак.

Разбира се, би трябвало веднага да се досети защо, но все още не беше свикнал с поста си на старши изпълнителен директор. Тъй като нямаше какво да прави, остави мисълта си да се движи в тази сфера в продължение на няколко минути. Заключението беше очевидно — но това трябва да значи, че вече нещо се случва. И ако е така, то какво се случва? И от колко време?

По обед на следващия ден един транспортен самолет „Ц-141 Старлифтър“ на военновъздушните сили кацна на международното летище „Елдорадо“. Никой не беше виждал подобна охрана от времето на погребението на Ануар Садат. В небето кръжаха въоръжени хеликоптери. Бронирани коли стояха с оръдия, насочени извън пистите. Цял батальон десантници обкръжаваше летището, затворено от три часа. Разбира се, тук не се включваше почетната охрана, хората от която се чувстваха, сякаш нямаха никаква чест, сякаш сами бяха посрамили честта си.

Кардинал Естебан Валдес се моли над ковчезите, съпътстван от главния равин на малката еврейска общност в Богота. От името на американското правителство присъстваше вицепрезидентът и бойците от колумбийската армия подадоха ковчезите един след друг на носачи от американската армия. Произнесоха се обичайните речи с предсказуемо съдържание, като най-красноречив бе колумбийският министър на правосъдието, който проля обилни сълзи за приятеля си и колега от колежа. Вицепрезидентът се качи на самолета си и излетя, последван от транспортния „Локхийд“.

В речта на президента се говореше за укрепване на законността, на което Емил Джейкъбс беше посветил живота си. Но това изказване изглеждаше прозрачно като въздуха на международното летище „Елдорадо“ — дори и на хората, които не знаеха много за тези неща.

В град Ейт Майл, Алабама, предградие на Мобайл, сержантът от полицията Ърни Брадън подстригваше полянката пред къщата си с моторна косачка. Професията му беше да разследва обири и знаеше всички трикове на хората, с чиито престъпления се занимаваше, включително и това как да заобикаля сложни алармени инсталации, дори и онези изтънчени модели, използвани от банкерите. Тези негови умения и информацията, получавана от разговорите в службата — арестът за наркомани се намираше точно до секцията за обирджиите, — му даваха възможност да предлага услугите си на хора с достатъчно пари, за да може да заплати за зъболечението и образованието на неговите деца. Брадън правеше това не защото бе корумпиран полицай, а просто защото вършеше тази работа повече от двадесет години и вече не му пукаше особено много. Ако хората искат да използват наркотици, нека вървят по дяволите. Щом продавачите на наркотици искат да се избиват един друг, това е добре за останалата част на обществото. И ако някой надут банкер се окаже мошеник сред мошениците, то жалко за него. От Брадън бяха поискали само да прегледа къщата на оня човек, за да е сигурно, че не е оставил документи след себе си. Разбира се, жалко беше за жената и децата на човека, но така е, щом си играеш с огъня.

Брадън отмъщаваше за сторените на обществото злини, като продължаваше да разследва обирите и дори понякога да залавя истински престъпници, въпреки че това се случваше достатъчно рядко. Обирите с взлом са доста безопасно престъпление. То никога не привлича заслуженото внимание. Не му обръщаха достатъчно внимание и хората, чиято работа се състоеше в издирване на обирджиите. Тези хора представляваха най-пренебрегваната част на професията, свързана с обезпечаването на закона. Девет години полага изпити за лейтенант и никога не успя да ги вземе. Брадън се нуждаеше или, най-малкото, желаеше парите, които щеше да му донесе повишението, но всеки път виждаше как то отива при някой тежкар от Отдела за наркотици или убийства, докато той се трепеше като роб… И защо ли пък да не вземе проклетите пари? Ърни Брадън беше уморен от всичко. От дългото работно време. От потърпевшите от престъплението, които изливаха разочарованието си върху него, докато той просто опитваше да си върши работата. От това, че не го оценяват в обществото на полицейските служители. Писнало му бе да ходи по местните училища, за да изнася формални лекции против престъпността, които никой не слушаше. Уморен дори да бъде треньор по баскетбол в детската лига, макар това някога да беше единствената радост в живота му. Но и не можеше да си позволи да се пенсионира. Или все още не.

Косачката марка „Сиърс“ бръмчеше в горещия и влажен въздух на тихата улица, където живееха той и семейството му. Брадън избърса потното си чело с кърпичката и се замисли за студената бира, която ще изпие веднага щом свърши тази работа. Можеше и да е по-лошо. Допреди три години буташе една проклета ръчна косачка „Лоон бой“. Сега поне можеше да седи, докато изпълнява седмичното си задължение да коси проклетата трева. Жена му гледаше много сериозно на полянката и градината. „Сякаш има някакво значение“ — промърмори Брадън.