Том Клэнси - Реална заплаха

Стоеше сам на улицата. Все още у него действаше професионалистът и не допускаше човешкото да повлияе върху преценката му. Живият войник пред него беше твърде зле ранен, за да може да се движи — вероятно няма представа къде се намира или какво се е случило. Никой от хората на тротоара не дойде да му помогне… но се виждаше, че някои от тях също са ранени, и ангажираха вниманието на другите. Моралес разбра, че унищожената кола караше всички наоколо да разберат къде могат да бъдат най-полезни. Агентът се обърна, за да огледа улицата нагоре-надолу. Не видя техника до контролното табло на светофара — вече беше изчезнал.

Двама военни излязоха от сградата, един от тях носеше нещо, което приличаше на гранатомет „РПГ-7“. Моралес разпозна единия от двамата — капитан Едмундо Гарза. По ризата и панталоните му в цвят каки имаше кръв, а очите му гледаха с оня див поглед, който Моралес не беше виждал, откакто напусна морската пехота. Зад него други двама влачеха човек, прострелян в ръцете и слабините. Моралес прибра пистолета си в кобура, преди бавно да се приближи с открити ръце, докато се увери, че са го разпознали.

— Капитане… — каза Моралес.

— Горе има още един мъртъв и един от моите хора. Четири групи. Колите за бягство са били в уличките. — Гарза погледна кръвта по ръката си с раздразнение, което бързо преминаваше в осъзнаване на това, че е ранен. Но имаше нещо повече от шок и то забавяше болката. Капитанът погледна към колата за пръв път от няколко минути насам с надеждата, че непосредственото му впечатление е погрешно, и с увереността, че не може да е сгрешил. Красивото му окървавено лице се обърна към американеца, който поклати глава вместо отговор. Гарза беше горд човек, професионален войник, посветил се на страната си дотолкова, доколкото човек е способен на това и за тази задача го избраха заради комбинираните у него умения и почтеност. Той беше човек, който не се бои от смъртта, но бе претърпял онова, от което всички войници се боят най-много. Беше се Провалил при изпълнение на задачата си. Това, че не знаеше поради каква причина, само влошаваше нещата още повече.

Гарза продължи да не обръща внимание на раните си и се обърна към единствения пленен:

— Ще си погукаме с теб — обеща му той, преди да се строполи в ръцете на Моралес.

— Здрасти, Джак! — Дан и Лиз Мъри тъкмо бяха пристигнали в дома на Райън. Дан свали автоматичния си пистолет и кобура и ги остави на рафта в гардероба с глуповато изражение.

— Мислех, че ще носиш револвер — усмихнат каза Джак: Семейство Мъри за първи път им гостуваше.

— Моят „Питон“ ми липсва, но ФБР преминават на автоматични пистолети. Освен това вече не гоня лоши типове. Преследвам протоколи, докладни записки и бюджетни проекти. — Думите му бяха придружени от печално поклащане на главата. — Много забавно.

— Известно ми е това усещане — съгласи се Райън, като поведе Мъри към кухнята. — Бира?

— Предложението ти ми звучи добре.

Запознаха се в Лондон или по-точно в болницата „Сейнт Томас“ преди няколко години, когато Мъри беше аташе в американското посолство, а Райън — жертва при една престрелка. Мъри, висок и слаб, с оредяла, но все още черна коса, бе приветлив, свободен човек, когото никога не биха взели за полицай, още по-малко за един от най-добрите полицаи наоколо. Надарен следовател, той бе преследвал престъпници от всички възможни видове и въпреки че сега се ядосваше, задето не се занимава с полицейска работа, изпълняваше ръководната си роля толкова умело, колкото и всички останали свои длъжности.

— Какво е онова ужилване, за което чух? — попита Джак.

— „Тарпон“ ли? Картелът уби един човек, който переше пари за тях в много голям мащаб — като ги дереше също тъй едромащабно. Оставил е записки. Намерихме ги. Минаха две натоварени седмици, докато проследим всички улики.

— Чух за шестстотин и отгоре милиона долара.

— Повече ще са. Швейцарците заловиха още една сметка днес следобед.

— Олеле! — Райън отвори две бири. — Това си е истинско ужилване, нали?

— Мисля, че ще го забележат — съгласи се Мъри. — Какви са тези неща, дето ги чувам за новата ти работа?

— Вероятно не са те излъгали. Просто работата е там, че няма да искаш да те повишат по този начин.

— Да. Не познавам адмирал Гриър, но директорът има много високо мнение за него.

— Като тях двамата други няма. Старомодни почтени господа — отбеляза Джак. — Застрашен вид.

— Здравейте, мистър Мъри — обади се от вратата Сали Райън.