Том Клэнси - Реална заплаха

— Сър, ако има нещо, за което охраната трябва да…

— Не. — Президентът накратко обясни случилото се. — Продължавайте, лейтенант.

— Слушам, сър. — Морският пехотинец излезе.

Президентът облече халата си и отиде до огледалото, за да се среши. Трябваше да използва хавлиения си ръкав, за да избърше кондензиралата влага по стъклото. Ако бе обърнал внимание на изражението си, щеше да се зачуди защо огледалото още е цяло.

— Окей — каза на огледалото президентът на Съединените щати. — Значи искате да играете, копелета такива…

Полетът до Кемп Дейвид беше с един от новите хеликоптери „VH-60 Блекхоук“, които военнотранспортният полк неотдавна получи. Макар и създаден за превозване на много важни лица от едно място до друго, той все още беше твърде шумен, за да може да се води нещо подобно на нормален разговор. Всеки от четиримата пътници гледаше навън през прозорците на плъзгащите се врати към изнизващите се под тях хълмове на Мериленд. Всеки от пътниците седеше сам с гнева и яда си. Пътуването отне двадесет минути. На пилота му беше наредено да бърза.

Когато кацнаха, четиримата мъже се качиха в кола за кратко пътуване до президентската къщичка на летището. Намериха го точно когато затваряше телефона. Изминал бе цял половин час, за да открие прессекретаря си, и това още повече влошаваше и без това буреносното настроение на президента.

Адмирал Кътър понечи да каже колко много съжаляват всички, но изразът по лицето на президента го накара да спре.

Президентът седна на канапе срещу огнището. Пред него се намираше нещо, което повечето хора считаха за масичка за кафе, но сега, след като плотът бе свален, то представляваше компютърни екрани и тихи термични принтери, които отпечатваха най-последните новини, а и информация от каналите за информиране на правителството. В съседната стая имаше четири телевизора, включени на Си Ен Ен и другите главни телевизионни мрежи. Четиримата посетители гледаха президента, чийто яд сякаш извираше като пара от чайник с кипяща вода.

— Няма да оставим това така, а ние само да стоим и да се вайкаме — тихо каза президентът, като вдигна поглед. — Те убиха приятеля ми. Убиха посланика ми. Непосредствено застрашиха суверенната сила на Съединените американски щати. Искат да играят с големите момчета — продължи с гротескно спокоен глас президентът. — Е, ще трябва да си поиграят по правилата на големите момчета. Питър — каза на министъра на правосъдието той, — президентът неофициално установи, че Картелът е започнал необявена война срещу правителството на Съединените щати. Избрали са да действат като враждебно настроена страна. Ще действаме спрямо тях така, както спрямо всяка друга враждебно настроена страна. В качеството си на президент съм решил да се бия с врага така, както бихме го сторили спрямо всякакъв спонсориран от чужда държава тероризъм.

Министърът на правосъдието не хареса това, но въпреки всичко кимна в знак на съгласие.

— Сваляме ръкавиците. Преди малко направих обичайното изявление на страхлив задник пред прессекретаря си, но шибаните ръкавици ги сваляме. Измисли план. Искам онези копелета да ги заболи. Стига с онези глупости и изпращания на предупреждения. Искам да получат посланието, независимо дали телефонът им ще позвъни или не. Мистър Ритър, разполагате с разрешително за лов, а ограничения по броя на убитите животни няма. Това достатъчно ясно ли е?

— Да, сър — отговори заместник-директорът по операциите. Президентът нито веднъж не употреби думата „убивай“, както щеше да се разбере от магнетофоните, които със сигурност се намираха някъде в стаята. Но има неща, които човек просто не прави, а едно от тях беше, че не може да караш президента да говори ясно, когато той се опитваше да избегне яснотата.

— Намери си някоя от тукашните бараки и изготви план. Питър, искам да останеш за малко. — Неизказаните нареждания бяха, че след като министърът на правосъдието се съгласи с президента, че трябва да направи „нещо“, не трябваше непременно да знае какво точно щеше да е то. Адмирал Кътър, по-добре запознат с Кемп Дейвид, отколкото останалите двама, ги поведе към една от къщите за гости. Тъй като се намираше най-отпред, Мур и Ритър не можаха да видят усмивката на лицето му.

Райън се запъти към кабинета си, след като сам шофира дотук — навик, от който тъкмо беше се отучил. Старшият дежурен го очакваше в коридора пред асансьора. Инструктажът отне цели четири минути, след което Райън установи, че седи в кабинета си, без да има какво да прави. Това му се стори странно. Сега знаеше всичко, което беше известно на правителството на САЩ за убийството на хората му — не много повече от това, което чу по радиотелефона в колата, въпреки че вече научи имената на „неназованите източници“. Понякога това имаше значение, но не и този път. Научи и че директорът по разузнаването и директорът по операциите се намират в Кемп Дейвид при президента.