Том Клэнси - Реална заплаха

— Мистър Мъри?

— Чичо Дан! — Сали изтича и го прегърна с дива радост. — Леля Лиз казва, че е по-добре вие с тате да излезете оттук — каза ухилена тя.

— Джак, защо позволяваме да разиграват воини като нас по този начин?

— Дали не защото те са по-жилавите? — зачуди се Райън.

Дан се засмя.

— Да, това е причината. Аз… — В този момент иззвъня сигнализаторът му. Мъри свали малката пластмасова кутийка от колана си. След миг панелът с течни кристали показа номера, от който се обаждаха. — Знаеш ли, ще ми се да пречукам мръсника, който е изобретил тези неща.

— Вече е мъртъв — отговори сериозно Джак. — Отишъл в бърза помощ с болки в гърдите и след като докторът разбрал кой е той, се позабавили с лечението му. По-късно докторът обяснил, че го търсели по телефона по много важен въпрос и… — Поведението на Райън се промени. — Нуждаеш ли се от секретен телефон? Имам един в библиотеката.

— Много важен ме изкарваш — отбеляза Мъри. — Не. Мога ли да използвам този?

— Разбира се. Най-долният бутон е за Вашингтон.

Мъри набра номера, без да поглежда в екрана на сигнализатора си. Телефонът беше на канцеларията на Шоу.

— Мъри на телефона. Ти ли ме потърси, Алис? Окей… здравей, Бил, какво има?

Изведнъж в стаята се почувства хлад. Райън го усети, преди да проумее, че лицето на Мъри се измени.

— Никаква възможност за… о, да, зная, Пит. — Мъри погледна часовника си. — Ще бъда там след четиридесет минути. — Постави слушалката.

— Какво има?

— Някой е убил директора — отговори просто Дан.

— Какво… къде?

— Богота. Беше там за една тиха среща заедно с шефа на Агенцията за борба с наркотиците. Отлетяха днес следобед. Пазеха всичко в истинска тайна.

— Няма ли някакъв шанс да…

Мъри поклати глава.

— Аташето там е Пит Моралес. Добър агент. Едно време му бях шеф. Казал, че всички били убити мигновено. Емил, Хари Джеферсън, посланикът, всички от охраната. — Той спря да говори и се загледа в лицето на Джак. — Да, някой е имал доста добро разузнаване.

Райън кимна с глава.

— Така ли трябваше да започвам на тази работа?

— Мисля, че няма агент от ФБР, който да не обича този човек. — Мъри постави бирата си на барчето.

— Съжалявам, приятелю.

— Как го каза? Застрашен вид ли? — Мъри поклати глава и отиде да вземе жена си. Райън още не беше затворил вратата зад тях, когато секретният телефон започна да звъни.

„Скривалището“, разположено само на няколко мили от Лъри Кевърнс, представляваше модерна сграда въпреки нарочната липса на някои от съвременните удобства. Макар да нямаха кабелна телевизия в стаите си, никакви спътникови програми срещу заплащане, никакви хартии с поздравителни надписи пред вратите, разполагаха с климатична инсталация и течаща вода, а менюто за обслужването по стаите беше дълго шест страници с допълнение от десет листа с вина, Хотелът се грижеше за младоженци, които не се нуждаеха от много странични неща, както и за хора, които се опитваха да спасят браковете си от същото. Обслужването беше по европейския модел. От госта се очакваше да не се занимава с нищо друго освен ядене, пиене и лежане в кревата, макар че имаше коне, тенис-кортове и плувен басейн за онези, чиито апартаменти нямаха достатъчно голяма вана. Мойра видя как любовникът й даде десет долара бакшиш на пиколото — много повече, отколкото даваше на когото и да е, — преди да се сети да зададе най-очевидния въпрос.

— Как се регистрира?

— Мистър и мисис Хуан Диас. — Отново я погледна смутено.

— Прости ми, но не знаех какво друго да кажа. Мислех, че… — лъжеше с колеблив глас той. — Какво бих могъл да кажа, без да се притесня? — попита накрая с разочарован жест той.

— Е, искам да се окъпя. След като сме съпруг и съпруга, може да дойдеш с мен. Изглежда, има достатъчно място за двамата. — Тя излезе от стаята, като остави копринената си блуза на леглото.

Пет минути по-късно Кортес реши, че на душа има достатъчно място и за четирима души. Но както се развиха нещата, това беше добре дошло.

Президентът беше заминал със самолета си в Кемп Дейвид за уикенда и едва излезе изпод душа, когато младшият му военен адютант — дежурен бе един лейтенант от морската пехота — донесе безжичния телефон.

— Да… какво има?

Първата реакция на лейтенанта, когато видя лицето на президента, бе да си помисли къде ли се намира пистолетът му.

— Искам министърът на правосъдието, адмирал Кътър, съдията Мур и Боб Ритър незабавно да бъдат докарани тук. Кажете на прессекретаря да ми се обади след петнадесет минути, за да изготвим изявлението. Засега оставам тук. Ще можете ли да ги донесете обратно в страната? Добре, разполагаме с два часа да мислим по този въпрос. Засега ще изпълняваме обичайния протокол. Точно така. Не, нищо от Конгреса. Ще ръководя нещата оттук, а след това секретарят може да каже каквото трябва. Благодаря. — Президентът натисна бутона за прекратяване на връзката и го подаде на лейтенанта.