Том Клэнси - Реална заплаха

Четирима офицери от охраната на посолството, облечени в работни комбинезони на авиотехници, огледаха за последен път района, след което един от тях извади сложен спътников радиотелефон и се обади, за да даде окончателното разрешение.

Самолетът VC-20A, военен вариант на бизнес-самолета G-III, долетя с радиопредавател, настроен на цивилна честота, и кацна в 5:39 на международното летище „Елдорадо“ на около осем мили извън Богота. За разлика от повечето самолети VC-20A, които принадлежаха на 89-а военнотранспортна ескадрила във военновъздушната база „Андрюс“ в щата Мериленд, този беше специално променен за летене в райони с висока вероятност от вражески действия и имаше оборудване за радиосмущения, първоначално изобретено от израелците за противодействие срещу ракетите „земя-въздух“ в ръцете на терористи… или бизнесмени. Самолетът се спусна и направи идеално кацане в лекия западен ветрец, след това отиде до един далечен ъгъл на товаро-разтоварния терминал, към който се насочиха леки коли и джипове. Разбира се, самоличността на самолета вече не представляваше тайна за никого, стига човек да го погледне.

Щом той спря; джиповете веднага се подредиха от лявата му страна. От тях слязоха въоръжени войници и се разпръснаха, като автоматичните им оръжия се насочваха навсякъде, откъдето можеше да има опасност — въображаема или реална. Вратата на самолета се спусна надолу. В нея имаше вградени стъпала, но първият човек, който слезе от самолета, не си губи времето с тях. Той скочи на земята с дясна ръка, скрита под сакото му. Скоро към него се присъедини друг човек от охраната. И двамата бяха специални агенти на ФБР и работата им беше да осигурят физическата цялост на шефа си, директора Емил Джейкъбс. Застанаха сред кръга от колумбийски войници, до един членове на елитни части за потушаване на размирици. Всички бяха нервни. В тази страна нямаше нищо нормално при осигуряването на сигурността. Твърде много хора бяха загинали като доказателство на противното.

След това излезе Джейкъбс, придружен от специалния си помощник и от Хари Джеферсън, служител в Агенцията за борба с наркотиците. Последният от тримата слезе точно когато лимузината на посланика спря до самолета. Не се застоя дълго. Посланикът излезе, за да поздрави гостите си, и след минута всички се качиха в колата. После войниците скочиха в джиповете си и тръгнаха след колата на посланика като ескорт. Екипажът на самолета затвори вратата на гълфстрийма, чиито двигатели не бяха прекъсвали работата си, и самолетът се отправи към пистата, за да излети отново. Курсът му беше към летището в Гренада, построено много разумно от кубинците преди няколко години, за да го използват американците. Там по-лесно щяха да го охраняват.

— Как мина полетът, Емил? — попита посланикът.

— Малко повече от пет часа, но не беше лошо — отговори директорът. Облегна се на кадифената седалка на голямата лимузина, която беше препълнена с хора. На предната седалка се намираха охраната на посланика и неговият шофьор. Това значеше, че в колата има общо четири автомата, а Джейкъбс беше сигурен, че и Хари Джеферсън носи служебния си автоматичен пистолет. Емил никога през живота си не беше носил пистолет, не желаеше да се занимава с такива неща. Освен това, ако двама телохранители и помощникът му — отличен стрелец — не могат да го защитят, тогава какво ли би могло? Не че Джейкъбс беше особено смел, но просто в продължение на четиридесет години беше се занимавал с всякакви криминални престъпници — веднъж представителите на чикагския подземен свят бяха го заплашили доста сериозно — и всичко това го измори. Свикнал бе, доколкото човек може да свикне с подобни неща. Всичко това се превърна в част от живота му и той не го забелязваше, както не би забелязал шарката на тапетите или цвета на боята в някоя стая.

Но забеляза надморската височина. Град Богота се намира на височина от около 2697 метра в планинска котловина. Тук нямаше въздух за дишане и той се почуди как издържа посланикът. Джейкъбс се чувстваше по-добре с щипещите ветрове на Мичиганското езеро. Помисли си, че дори влажният въздух, който обхващаше Вашингтон всяко лято, беше за предпочитане.

— Утре в девет часа, нали? — попита Джейкъбс.

— Да — кимна посланикът. — Мисля, че ще се съгласят с почти всичките ни искания. — Разбира се, посланикът не знаеше за какво ще става дума на срещата и това никак не го радваше. Работил беше като шарже д’афер в Москва и секретността там не бе така строга.