Том Клэнси - Реална заплаха

— Имаме нещо горещо — каза дежурният.

— Вярно е. Става дума за Кортес — отбеляза Ритър, след като прегледа съобщението.

— Така е, сър.

— Идва тук… Но ние не знаем как изглежда. Ех, защо не успяха от ФБР да намерят снимката на това копеле, когато беше в Пуерто Рико. Знаеш ли описанието му? — вдигна поглед Ритър.

— Чернокос с кафява кожа. Среден на ръст, средно телосложение, понякога носи мустаци. Няма особени белези или характеристики — повтори по памет офицерът. Не беше трудно да запомниш нищожна информация, а за Феликс Кортес те имаха точно такава.

— Кой е твоят контакт във ФБР?

— Том Бърк. Човек от средно равнище в отдела по разузнаване. Много е добър. Занимаваше се с част от делото по случая „Хендерсън“.

— Окей. Предай му тази информация. Може би ФБР ще намерят начин да хванат това копеле. Друго има ли?

— Не, сър.

Ритър кимна и отново тръгна за дома си. Дежурният офицер се върна в канцеларията си на петия етаж и се обади по телефона. Имаше късмет тази вечер, защото Бърк все още се намираше в кабинета си. Разбира се, не можеха да обсъждат въпроса по телефона. Дежурният от ЦРУ, Пол Хукър, отиде с колата си до сградата на ФБР на ъгъла на 10-а улица и булевард „Пенсилвания“.

Въпреки че ЦРУ и ФБР понякога си съперничат за разузнаваческата работа и винаги за бюджетите от федералното правителство, техните служители на оперативно ниво се разбираха много добре и закачките, които си разменяха, бяха добронамерени.

— През следващите няколко дни във Вашингтон ще пристигне един нов турист — съобщи Хукър, след като затвори вратата.

— И кой е той? — попита Бърк и махна към кафе-машината.

Хукър отказа.

— Феликс Кортес. — Офицерът от ЦРУ подаде ксерокопие от телекса. Разбира се, някои части от него бяха зачертани. Бърк не се обиждаше от такива неща. Като член на Отдела по разузнаването, отговорен за залавянето на шпиони, той беше свикнал с принципа да се знае само онова от секретните материали, което се полага на длъжността му.

— Вие предполагате, че това е Кортес — изтъкна агентът на ФБР. След това се усмихна. — Но не бих го оспорвал. Ако имахме снимката на този клоун, вероятността да го заловим щеше да е добра. Но както са нещата сега… — въздъхна той. — Ще разпратя хора до летище „Дълес“, на националното летище и на летището в Балтимор. Ще се опитаме, но можеш да се досетиш колко големи са шансовете ни. — „Ако ЦРУ беше намерило снимка на муцуната му, когато работеше за кубинците — или когато беше в академията на КГБ, — работата ни щеше да бъде адски улеснена…“ — Вероятно той ще дойде през следващите четири дни. Ще проверим всички директни полети оттам, както и всички свързващи полети.

Проблемът беше повече математически. Броят на директните полети от Колумбия, Венецуела, Панама и други съседни страни беше доста скромен и следенето им щеше да е лесно. Но ако лицето направи връзка през Пуерто Рико, Бахамските острови, Мексико или който и да е друг град, включително и американски, броят на възможните полети се увеличаваше десетократно. Ако направеше междинно спиране някъде в Съединените щати, броят на възможните полети, които ФБР трябва да следи, внезапно скачаше в стотиците. Кортес беше професионалист, обучен в КГБ, и знаеше това толкова добре, колкото и двамата мъже в тази стая. Задачата не беше съвсем безнадеждна. Полицаите играят постоянно в очакване на грешки, защото и най-ловките противници стават невнимателни или късметът им изневерява. Играта в случая беше такава. Можеха да се надяват на истински успех само ако им се усмихнеше щастието.

Което нямаше да стане. Кортес се качи на самолет на „Авианика“ до Мексико сити, след това на самолет на „Американ еърлайнс“ до Далас — Форт Уърт, където премина през митницата, и се качи на друг самолет за Ню Йорк. Взе стая в хотел „Сен Мориц“ на южния булевард „Сентрал Парк“. Часът беше три сутринта и той се нуждаеше от почивка. Остави нареждане да го събудят в десет часа и помоли администраторката да му вземе билет първа класа за влака до гара „Юниън“ във Вашингтон. Знаеше, че влаковете от клас „Метролайнер“ имат телефони. Щеше да има възможност да се обади предварително, ако се случи нещо. Или може би… Реши да не й се обажда в работата, защото ФБР със сигурност подслушва собствените си телефони. Последното, което направи, преди да си легне, беше да накъса на парченца самолетните си билети и етикетите върху багажа си.

Телефонът го събуди в 9:56. „Почти седем часа сън“ — помисли си той. Струваха му се като няколко секунди, но нямаше време за мотаене. След половин час се появи на рецепцията, даде попълнения формуляр за напускане на хотела и си взе билета за влака. Обичайното движение в средната част на Манхатън за малко не го накара да изпусне влака, но пристигна навреме и се настани на последния ред тройни седалки в отделението за пушачи във вагона-клуб. Един усмихнат стюард с червено сако му предложи кафе без кофеин и копие на вестник „Ю-Ес-Ей Тудей“, последвано от закуска, която не се различаваше от онази в самолетите, само беше малко по-топла. Когато влакът спря във Филаделфия, той отново спеше. Кортес беше решил, че трябва да си почине. Стюардът забеляза усмивката на лицето му, когато прибираше подноса със закуската, и се запита какви ли сънища преминават през главата на този пътник.