Том Клэнси - Реална заплаха

— Да?

— Сеньор Диас? Обажда се Консуела.

— Да?

— Мойра позвъни преди малко. Иска да й се обадите у дома.

— Благодаря. — Връзката се прекъсна.

Кортес погледна часовника на бюрото си. Ще я накара да почака… двадесет и три минути. Апартаментът му представляваше луксозно жилище в град Меделин и се намираше на два блока по-надолу от апартамента на шефа. Зачуди се дали това е обаждането, което очакваше? Помнеше случаите, когато търпението му се изчерпваше, но отдавна не беше млад офицер от разузнаването и той се зае отново с документите си.

След двадесет минути отново погледна часовника и запали цигара, загледан в стрелките. Усмихна се, като се чудеше какво ли изпитва сега тя, когато трябва да чака на две хиляди мили оттук. За какво ли си мисли? Като изпуши цигарата до половината, реши да разбере това. Вдигна телефона и набра номера.

Дейв стигна пръв до телефона.

— Ало? — Той се намръщи. — Връзката е лоша. Можете ли да повторите това? О, да, почакайте малко. — Дейв се обърна и срещна погледа на майка си. — За теб е, мамо.

— Ще се обадя от горния телефон — отговори тя и се заизкачва по стълбите колкото може по-бавно.

Дейв закри слушалката с ръка.

— Сещаш ли се кой е?

Спогледаха се със сестра си с разбиращи очи.

— Да? — чу я Дейв да казва по другия телефон. Внимателно постави слушалката. „Желая ти късмет, мамо.“

— Мойра, обажда се Хуан.

— Свободен ли си през този уикенд? — попита го тя.

— Този уикенд ли? Сигурна ли си?

— Свободна съм от петък на обяд до понеделник сутринта.

— Тогава… нека да помисля… — На две хиляди мили от нея Кортес се загледа през прозореца към сградата от другата страна на улицата. „Дали това не е капан? Дали разузнавателният отдел на ФБР… възможно ли е всичко това да бъде… Разбира се, че не.“

— Мойра, трябва да разговарям с един човек тук. Моля те, почакай една минутка. Можеш ли?

— Да!

Ентусиазмът в гласа й не можеше да бъде объркан. Той натисна бутона за временно задържане на разговора. Накара я да чака две минути по часовника, а след това отново вдигна телефона.

— Ще дойда във Вашингтон в петък следобед.

— Ще дойдеш, когато… когато трябва.

— Къде можем да се срещнем? На аерогарата. Можеш ли да ме посрещнеш на аерогарата?

— Да.

— Не зная на кой полет ще бъда. Ще се срещнем на… на гишето на „Херц“ в три часа. Ще бъдеш там, нали?

— Ще бъда.

— Аз също, Мойра. Довиждане, любов моя.

Мойра Улф отново погледна снимката. Усмивката все още си стоеше на мястото, но тя реши, че не е обвиняваща.

Кортес стана от бюрото си и излезе от стаята. Охраната пред вратата му се изправи, когато той излезе.

— Отивам да се видя с el jefe — просто каза той.

Часовият вдигна радиотелефона си, за да се обади.

Техническите проблеми бяха много трудно преодолими. Най-сериозният от тях — захранването. Докато основните станции харчеха около петстотин вата, на подвижните станции беше позволено да използват по-малко от седем, а малките ръчни апарати, захранвани с батерии, които всички обичаха да държат в ръка, работеха с триста миливата. Дори и голямата параболична спътникова приемаща антена не позволяваше получените сигнали да бъдат по-силни от шепот. Но „Риолит-Ж“ представляваше сложна апаратура, произведена благодарение на безброй милиарди долари за изследвания и разработки. Свръхохладените електронни компоненти решаваха част от проблема. Различни компютри работеха за решаване на въпросите по другата половина. Входните сигнали се раздробяваха в цифров код — единици и нули — с помощта на сравнително прост компютър, който после се свързваше с Форт Хуачуа, където друг, значително по-мощен компютър изследваше късовете необработена информация и се опитваше да разбере какво означават. Случайните статистически смущения бяха елиминирани от математически проста, но многократно повтаряща се процедура — алгоритъм — за сравняване на съседни откъси данни и с помощта на процес за усредняване на цифрови стойности се филтрираше 90% от шума. Това позволяваше на компютъра да изплюе разбираема реч от данните, разтоварени от спътника. Но то беше само началото.

Причината Картелът да използва преносими „клетъчни“ телефони за всекидневните си комуникации се криеше в сигурността. Имаше около шестстотин отделни честоти, всичките в ултракъсовълновия диапазон от 825 до 845 и от 870 до 890 мегахерца. Един малък компютър в базовата станция осъществяваше връзката, като избираше някоя произволна свободна честота и при обаждане от подвижен телефон променяше честотата, ако вече избраната започне да се влошава. И накрая една и съща честота можеше да се използва едновременно за различни обаждания от различни „клетки“ (оттук идваше и наименованието на системата) в цялата мрежа. Благодарение на тази особеност никоя полиция на света не би могла да подслушва телефонните обаждания от клетъчните телефони. Дори и без кодиране. Човек можеше да се обади спокойно, без да е нужно съобщението му да е шифровано.