Том Клэнси - Реална заплаха

„Окей“ — помисли си Бронко, като намали скоростта на самолета си, освети другия и направи първото си обаждане по радиото.

Наркотрафикант беше. Направи същата глупост, както всички други. Намали мощността на двигателя, спусна клапите и се сниши към водата. Уинтърс никога не беше стигал на повече от четвърто ниво на играта „Донки Конг“, но да гръмнеш един истински самолет в тези условия беше далеч по-лесно, отколкото в играта, а и не трябва да пускаш монети в машината… Но на него му беше скучно.

„Окей, нека опитаме нещо по-различно.“

Остави самолета да се снижи, като поддържаше собствената си височина и мощност, за да мине много пред него. Провери дали светлините на самолета му са изключени, а след това направи рязък завой наляво. Това доведе радара на линия с целта и видя двумоторния „Кинг Еър“ на инфрачервения си скенер, който беше свързан към видеокасетофон по същия начин, както и оръдията му.

„Мислиш, че си ме изгубил, нали?“

А сега идва интересното. Тази нощ беше истински тъмна. Ийгълът имаше синьосивкава окраска, която трябваше да го слива с небето, а нощем не се забелязваше повече от самолетите с матовочерно покритие. Беше невидим. Знаеше, че екипажът на самолета го търси навсякъде. Навсякъде, само не и право напред.

Летяха на петнадесет метра над водата и капитан Уинтърс видя на екрана, че въздушната струя след витлата им вдигаше пяна от вълните, които, изглежда, бяха високи около метър и петдесет. Намираха се на малко повече от една миля от него. На разстояние една миля от целта отново включи светлините.

Всичко беше толкова предсказуемо. Контрабандистът видя приближаващите светлини, ярки като слънца, насочени право към него, и инстинктивно направи точно това, което би направил всеки друг пилот. Зави рязко надясно и се снижи — точно на петнадесет метра, — като се заби красиво в морето. „Вероятно не е имал време дори да разбере къде е сбъркал“ — помисли си Бронко, а после се засмя с глас, дръпна към себе си лоста за управление и се наклони, за да го погледне за последен път. „Това си беше класическо поражение“ — каза си капитан Уинтърс и зави към дома. Хората от ЦРУ ще го харесат. А най-хубаво от всичко беше, че сега е ас. Не беше нужно да стреляш по тях, за да се брои. Просто трябваше да ти се припише сваленият самолет.

„Не е честно да го кара да чака“ — мислеше Мойра на път за дома в сряда следобед. Ами ако той не може да дойде? Ами ако се нуждае от предварително обаждане? Ами ако има нещо важно, планирано за уикенда? Ами ако не може да дойде? Тя трябваше да му се обади.

Мисис Улф бръкна в портмонето си и потърси онова хотелско листче — то все още се намираше в джоба с ципа. Написаните върху него цифри сякаш я изгаряха. Трябваше да му се обади.

Днес имаше много объркано движение: някой беше пукнал гума на моста на 14-та улица. Ръцете й се потяха върху пластмасовото кормило. Ами ако той не може да дойде?

А децата й? Те бяха достатъчно големи, за да могат да се грижат сами за себе си. Това беше лесната част — как ли ще им обясни, че майка им заминава през уикенда за… Какъв израз се използваше в случая? Да се „чука“. Тяхната майка. Как ще реагират? Не й беше минало през ума, че ужасната тайна, която криеше, не беше никаква тайна, не и за децата й, не и за колегите, не и за шефа, и тя щеше да бъде слисана, ако разбереше, че всички се надяваха да й потръгне този път… да се чука. Мойра Улф беше пропуснала сексуалната революция само с година-две. Отнесла бе девствеността си ДО брачното ложе, изпълнена със страх, надежда и страст, и винаги мислеше, че така беше и със съпруга й. Смяташе, че трябва да е било точно така, защото и двамата объркаха нещата толкова лошо при първия път. Но след три дни усвоиха основните принципи — младежката енергия и любовта могат да издържат на почти всичко — и през следващите двадесет и две години двамата младоженци наистина се превърнаха в едно цяло.

Празнината в живота й, наложена от загубата на нейния съпруг, беше като отворена незаздравяваща рана. Снимката му, направена само година преди смъртта, когато ремонтираше платноходката си, стоеше до леглото й. На нея вече не беше млад, с тлъстини на кръста си, голяма част от косата му я нямаше, непроменена беше само усмивката… Какво каза Хуан? Ако погледнеш с любов, ще ти отговорят с любов. „Колко приятно казано“ — помисли си Мойра.

„Господи! Какво ли би си помислил Рич?“ — Беше си задавала този въпрос неведнъж. Всеки път, преди да заспи, гледаше снимката му. Всеки път, когато излизаше или влизаше в къщата, гледаше децата с надеждата, че не подозират нищо, макар да се досещаше подсъзнателно, че знаят. Но какъв избор има? Трябва ли да носи траурните дрехи на вдовица? Този обичай е по-добре да си остане в далечното минало. Беше спазвала траура колкото бе необходимо. Плачеше, когато си спомнеше някоя дума или важните дати през двадесет и две годишния им съвместен живот, благодарение на който двама души се превръщат в едно цяло. И онази платноходна яхта, за която бяха спестявали цял живот…