Том Клэнси - Реална заплаха

— Ще пътуваме за Богота в петък следобед — съобщи той в неприкосновената вътрешност на колата си, един „Олдсмобил“. — Планирайте нещата си, но не казвайте на военновъздушните сили до сряда. Не искам да изтича никаква информация по този въпрос.

— Слушам, сър — отговори шефът на охраната. Не се зарадва от тази задача. Особено сега. Наркобароните щяха да бъдат гневни. Но това посещение би трябвало да ги изненада. Щяха да съобщят по новините, че Джейкъбс остава във, Вашингтон, за да работи по случая, и никой нямаше да очаква появата му в Колумбия. Но дори и в този случай охраната му щеше да бъде сериозна. Той и хората му трябва да прекарат малко повече време на стрелбището в сградата на Хувър, където да поизострят уменията си с автоматичните пистолети и автоматите. Не можеха да позволят да се случи нещо с Емил.

Мойра разбра във вторник сутринта. Естествено, сега тя знаеше всичко и за „Тарпон“. Разбра, че пътуването трябва да бъде пазено в тайна, и не се съмняваше, че ще бъде опасно. Нямаше да се обажда на Хуан до четвъртък вечерта. В края на краищата трябваше да бъде внимателна. Прекара останалата част от седмицата в мисли за неговото специално място някъде в Сините планини.

Вече нямаше никакво значение, че униформата е в цвят каки, а не камуфлажна бойна окраска. С петната от пот и мръсотия членовете на взвода бяха добили цвета на земята, върху която се криеха. Бяха се мили веднъж в потока, от който вземаха и водата си, но никой не беше използвал сапун от страх, че пяната или миризмата, или нещо друго може да накара някой надолу по течението да се замисли. В тези условия миенето без сапун не струваше нищо. Бяха се поохладили и за Чавес споменът беше особено приятен. В продължение на… колко?… десет прекрасни минути беше се чувствал комфортно. Десет минути, след които отново бе се изпотил. Климатът беше отвратителен. През един безоблачен следобед температурите достигнаха четиридесет и четири градуса. Чавес се питаше, ако това е проклетата джунгла, защо, по дяволите, не вали дъжд? Хубавото на жегата беше, че не се налагаше да се движат много. Двамата тъпаци, които охраняваха пистата, прекарваха повечето от времето си в сън или в пушене — според Чавес марихуана — и, общо взето, си губеха времето. Веднъж го изплашиха, като започнаха да стрелят с оръжията си по тенекиени кутии, които бяха поставили на пистата. Стрелбата можеше да представлява опасност, но не се целеха към наблюдателния пост и Чавес се възползва от възможността да прецени стрелковите умения на противника. Веднага беше казал на Вега, че са калпави. Сега отново стреляха. Нагласиха три кутии от боб — от големите — на около стотина метра от колибата и започнаха да стрелят, като държаха оръжията си ниско като филмови актьори.

— Господи, какви нещастници! — отбеляза той, като наблюдаваше през бинокъла си.

— Дай да видя. — Вега погледна през бинокъла точно когато единият успя да събори кутията от третия път. — По дяволите, та аз мога да уцеля проклетите кутии оттук…

— „Наблюдател“, обажда се Шест, какво става, мамицата му? — изпращя след миг радиото. Вега отговори:

— Шест, тук „Наблюдател“. Нашите приятели отново стрелят. Посоката на огъня им е встрани от нас. Пробиват дупки в едни тенекиени кутии. Изобщо не ги бива, капитане.

— Идвам.

— Разбрано. — Динг постави радиотелефона на земята. — Капитанът идва. Предполагам, че стрелбата го е обезпокоила.

— Много се тревожи — отбеляза Вега.

— За това им плащат на офицерите, нали?

Рамирес се появи след три минути. Чавес понечи да му подаде бинокъла си, но капитанът носеше своя. Легна и видя как и втората кутия падна.

— О.

— Две кутии, два цели пълнителя — обясни Чавес. — Обичат да стрелят. Предполагам, че тук патроните са евтини.

И двамата от охраната все още пушеха. Капитанът и сержантът гледаха как се смеят и шегуват, като стреляха. „Навярно — помисли си Чавес — са толкова отегчени, колкото и ние.“ След първия самолет тук в „Рено“ нямаше никаква дейност, а войниците мразят скуката дори повече от обикновените граждани. Единият от двамата — трудно беше да се каже точно кой, тъй като носеха еднакви дрехи и си приличаха на ръст — постави още един пълнител в своя АК-47 и започна да стреля на залпове от по десетина куршума. Малките фонтанчета пръст се приближаваха към кутията, но не можаха да стигнат съвсем близо до нея.

— Не предполагах, че ще бъде толкова лесно, сър — отбеляза Вега иззад оптическия мерник на картечницата си. — Какви шибани нещастници!