Том Клэнси - Реална заплаха

Операторът тракаше по клавишите, като се стараеше да се концентрира, и мърмореше нещо за оставането след работно време. Трябваше да е напуснал работа в шест и очакваше хубава вечеря в малко приятно ресторантче на няколко пресечки от посолството. Разбира се, не можеше да види ясния текст на съобщението, който излизаше на три метра от него, но пък и му беше напълно безразлично. От девет години се занимаваше с такива неща и единствената причина все още да е на тази работа, беше възможността за пътуване. Берн беше третият задокеански град, където го изпращаха. Не беше толкова забавно, колкото в Банкок, но далеч по-интересно от родния му дом в Итака, Ню Йорк.

Съобщението се състоеше от седемнадесет хиляди знака, което според оператора отговаряше приблизително на две хиляди и петстотин думи. Напечата съобщението колкото можа по-бързо.

— Добре ли е? — попита, когато приключи той. Последната дума беше ERYTPESM.

— Да — отговори аташето.

— Чудесно. — Техникът взе телексната разпечатка, от която преписваше, и я пъхна в машината за унищожаване на хартия. Листът излезе от машината във вид на юфка. След това извади касетата от касетофона и щом контрольорът му кимна с глава, я отнесе в ъгъла на стаята. Тук, вързан с кабел, — всъщност това беше спирално навит телефонен кабел — се намираше голям магнит с формата на подкова. Прокара го напред-назад над касетата, за да унищожи записа на лентата в нея. След това касетата замина в чувала за изгаряне. Към полунощ някой морски пехотинец от охраната, контролиран от друг, ще занесе чувала в пещта за горене на смет, където и двамата ще наблюдават как хартия, на която е свършена работа за цял ден, и други важни боклуци изгарят и се превръщат в пепел.

Мистър Бернарди разгледа съобщението и вдигна поглед.

— Ех, ще ми се и секретарката ми да може да печата така бързо, Чарли. Мога да преброя две — само две! — грешки. Съжалявам, че те забавихме толкова време. — Аташето му подаде десетдоларова банкнота. — Изпий две бири от мен.

— Благодаря ви, мистър Бернарди.

Чък Бернарди беше старши агент на ФБР, чийто ранг се равняваше на бригаден генерал от армията на САЩ, където бе служил като пехотен офицер преди много време и много далеч оттук. На това място му оставаха още два месеца служба, след което щеше да се завърне у дома в централата на ФБР, където го очакваше длъжност, отговаряща на командващ средно голяма оперативна дивизия. Той беше специалист от Отдела по организираната престъпност на ФБР, с което се обясняваше и изпращането му в Швейцария. Чък Бернарди бе експерт по проследяване на мръсни пари, а много от тях намираха пътя си през швейцарската банкова система. Работата му, наполовина полицейска, наполовина дипломатическа, му позволяваше контакти с висшите служители на швейцарската полиция, с които беше установил близки и приятелски делови взаимоотношения. Замисли се за местните полицаи, които бяха умни, професионалисти и адски ефективни. Една дребна стара жена може спокойно да се разхожда по улиците на Берн с пазарска чанта, пълна с пари, и да се чувства в пълна безопасност. И вероятно стариците се чувстваха точно така.

След като се озова в канцеларията си, Бернарди включи лампата си за четене и протегна ръка, за да си вземе една пура. Още не беше тръснал пепелта, когато се облегна на стола си и се загледа в тавана.

— Кучи син! — Протегна ръка и телефонира на най-старшия офицер, когото познаваше.

— Обажда се Чък Бернарди. Мога ли да разговарям с доктор Ланг? Благодаря ви… Здравей, Карл. Чък е на телефона. Трябва да се видим… веднага, ако е възможно… Много важно е, Карл, честна дума… По-добре ще е в твоята канцелария. Не по телефона, Карл, моля те… Добре, благодаря ти, приятелю. Материалът си струва, повярвай ми. Ще бъда при теб след петнадесет минути.

Остави слушалката. След това отиде до ксерокса и откопира документа, като се подписа, че той е използвал машината, и отбеляза броя на направените копия. Преди да тръгне, сложи оригинала в личния си сейф и пъхна копието в джоба на сакото си. Помисли си, че Карл може да е много ядосан заради изпуснатата вечеря, но не се случваше всеки ден някой да обогати икономиката на страната ти с двеста милиона долара. Швейцарците ще замразят сметката. Това означава, че по закон шест от банките им ще задържат цялата натрупана лихва — а може би и главницата, тъй като самоличността на правителството, което има правото на тези пари, може никога да не бъде изяснена, което ще „насили“ швейцарците да задържат парите и накрая да ги прехвърлят на управата на кантоните. А хората се чудят защо Швейцария е толкова богата, спокойна, очарователна малка страна. Причината не се криеше само в карането на ски и в шоколада.