Том Клэнси - Реална заплаха

Повишението на заплатата също беше значително или щеше да бъде такова, ако отговаряше на заплатата, която изкарваше жена му Кати от хирургическите операции в допълнение към поста на доцент в болницата „Джон Хопкинс“. Нямаше дори една правителствена заплата, дори заплатата на президента, която да се равнява на заплатата на добър хирург. Също така Райън притежаваше звание, еквивалентно на званието генерал или адмирал с три звезди, въпреки че засега трябваше само да „играе ролята“.

Първата му задача за деня, след като затвори вратата, бе да отвори сейфа на заместник-директора по разузнаването. В него нямаше нищо. Райън отново си припомни комбинацията, като отбеляза, че шифърът на директора по оперативните въпроси е написан на същия лист хартия. Канцеларията му имаше едно от най-прекрасните качества на правителствените учреждения: лична тоалетна и баня, телевизионен екран с висока разрешителна способност, на който да гледа предавания от спътници, без да се налага да ходи в залата в новото северно крило на сградата. Също и охраняван компютърен терминал, чрез който може да комуникира с други канцеларии, но по клавишите му имаше прах: Гриър почти никога не го използваше. И най-важното — имаше място. Можеше да стане и да се разхожда, ако му се иска. Работата му позволяваше неограничен достъп до директора. Когато директорът отсъства — а дори и да не отсъства, — Райън можеше да се обади в Белия дом за незабавна среща с президента. По принцип трябваше да минава през завеждащия канцеларията на президента, като, ако му се иска, може да заобиколи Кътър. Но ако Райън кажеше „Трябва да се видя с президента веднага!“, щеше да получи исканата среща незабавно. Разбира се, за такова нещо се иска доста добро основание.

Джак седна в стола с висока облегалка с гръб към прозореца от дебело стъкло и осъзна, че е стигнал на върха. Беше очаквал, че може да се издигне в ЦРУ до този пост. Все още нямаше четиридесет години. Натрупа пари от брокерство и сега те се увеличаваха. Заплатата от ЦРУ му беше толкова необходима, колкото и трета обувка. Защити докторската си степен, написа книги, преподаваше история, намери си нова и интересна кариера и стигна до върха. Все още нямаше четиридесет. Би възнаградил себе си с лека, доволна усмивка, ако то нямаше онзи бащински настроен джентълмен в медицинския център на военноморските сили в Бетесда, приближаващ се към бавната и мъчителна смърт, която постави Райън на този стол, в тази канцелария, на този пост.

„Не си струва. По дяволите, не си струва“ — помисли си Джак. Беше загубил родителите си при самолетна катастрофа в Чикаго и си спомняше внезапната болезнена загуба, сблъсъка, дошъл като удар с юмрук. Но съдбата прояви милосърдие и направи така, че всичко дойде бързо. Не го беше осъзнал преди, но сега го разбра. Райън ходеше при Гриър три пъти седмично. Виждаше как тялото му се смалява, как черпи от себе си като съхнещо растение, виждаше прорязаните от болката все по-дълбоки бръчки върху гордото лице на човека, който храбро воюваше в битка, за която знаеше, че е безнадеждна. Пощаден беше от изпитанието да гледа гаснещите си родители, но Гриър се бе превърнал в негов втори баща и сега Райън полагаше синовни грижи за него.

Вече разбираше защо жена му беше избрала очна хирургия. Работата беше трудна, изискваше технически умения и при нея едно подхлъзване можеше да причини слепота, но Кати не трябваше да гледа умиращи хора. Има ли нещо по-трудно поносимо? Райън знаеше отговора на този въпрос. Виждал беше дъщеря си на косъм от смъртта, спасена от късмета и от няколко изключително добри хирурзи.

„Откъде ли намират смелост?“ — запита се Райън. Едно е да се биеш с хора. Райън го беше правил. Но да се бориш със самата Смърт, като знаеш, че накрая ще загубиш, и въпреки всичко да се бориш! Такава е професията на лекаря.

„Господи, тази сутрин си отвратителен кучи син.“

„Какво би казал адмиралът?“

„Ще каже, че трябва да се захващам за проклетата работа.“

Същността на живота е човек да не се предава, да прави всичко по силите си, за да стане светът по-хубаво място. Разбира се, Джак признаваше, че за някои ЦРУ може да изглежда изключително неподходящо място за това. Но не и за Райън, който беше свършил тук някои много странни, но доста полезни неща.

Вниманието му беше привлечено от някаква миризма. Обърна се и видя, че кафе-машината на шкафчето зад него е включена. Осъзна, че Нанси трябва да го е направила. Но чашите на адмирал Гриър ги нямаше, на сребърния поднос видя няколко „служебни“ чаши с надпис „ЦРУ“. В този момент на вратата се почука. Нанси подаде глава.