Том Клэнси - Реална заплаха

— Събранието с началниците на отделите започва след две минути, доктор Райън.

— Благодаря ви, мисис Къмингс. Кой направи кафето тази сутрин? — попита Джак.

— Адмиралът се обади по телефона. Каза, че ще имате нужда от кафе през първия си работен ден.

— О, ще му благодаря довечера, когато отида на свиждане.

— Звучеше малко по-добре — каза с надежда в гласа Нанси.

— Надявам се, че си права.

Началниците на отделите се явиха точно навреме. Наля си чашка кафе, предложи и на гостите си и след минутка започнаха работа. Както винаги първият доклад за деня се отнасяше за Съветския съюз, последван от другите, отразяващи интересите на ЦРУ по земното кълбо. Джак беше присъствал редовно на тези събрания в продължение на години, но сега той беше човекът зад бюрото. Знаеше как трябва да се провеждат съвещанията и не нарушаваше установения ред. Работата си беше работа. Адмиралът не би приел нищо друго.

С одобрението на президента нещата се движеха бързо напред. Както винаги презокеанските комуникации се извършваха от Агенцията за национална сигурност и единствено часовите разлики създаваха неудобства. До аташетата в посолствата в няколко европейски страни беше изпратен сигнал „горе главите!“. На по-ранен етап и в определеното време, най-напред в Берн, телетипните машини, които получаваха закодирани сигнали от спътници, започнаха да перфорират ленти хартия. Техниците, отговарящи за комуникациите в посолствата на САЩ, си отбелязаха, че използваните канали за подаване на съобщението са от възможно най-секретните. Първото, или регистрационното, съобщение подготвяше операторите, че предстои последователно излъчване на еднократни сигнали и трябва да извадят от сейфовете шифровите кодове.

За особено секретни данни от типа, с който например може да се съобщава, че започва война — обикновените цифрови машини просто не бяха достатъчно надеждни. Шпионската мрежа „Уокър-Уитуърт“ се беше погрижила за това. Тези откровения наложиха бързи и радикални промени в американската шифрова система. Всяко посолство имаше собствен сейф — всъщност сейф в друга, по-голяма каса, — който съдържаше няколко обикновени на вид касети. Всяка касета беше обвита в прозрачна пластмасова вакуумирана обвивка в различни цветове. Всяка касета имаше два номера. Единият, в случая 342, представляваше регистрационният номер на касетата. Другият — за посолството в Берн — беше 68, обозначаваше индивидуалната касета в серията 342. В случай, че се реши, че пластмасовата обвивка на някоя касета, където и да е в света, е разкъсана, одраскана или дори изкривена, всички касети от серията с този номер незабавно биваха изгаряни, тъй като се предполагаше, че може да са били компрометирани.

В настоящия случай операторът извади касетата от кутията, провери цифрите и накара контрольора да удостовери, че това е необходимият номер:

— Номерът, както го виждам, е три-четири-две.

— Съвпада — потвърди контрольорът на смяната. — Три-четири-две.

— Отварям касетата — каза техникът, като поклати глава, замислен за тържествеността на събитието.

Пластмасовата опаковка падна в обикновеното правоъгълно кошче за отпадъци до бюрото му и операторът вкара касетата в обикновен на вид, но скъп касетофон, свързан по електронен път с друга телетипна машина на три метра от него.

Операторът постави оригиналната разпечатка на папката до машината си и започна да печата.

Съобщението, вече закодирано на касетата 342 в щаба на НАСА във Форт Мийд, Мериленд, беше допълнително закодирано за излъчване чрез спътник според действащия сега максимално секретен шифър на Държавния департамент, наречен „Страйп“. Дори някой да намереше правилния ключ, за да разчете „Страйп“, щеше да получи съобщение „DEERAMO WERAC KEWRJT“ и т.н., поради суперзакодирането от системата на касетата. То най-малкото щеше да раздразни оня, който реши, че е успял да разгадае американската комуникационна система. Със сигурност то дразнеше оператора, който трябваше да се концентрира възможно най-пълно, за да напише неща като DEERAMO WERAC KEWRJT, вместо да пише истински думи, които имат някакъв смисъл.

Всяка буква преминаваше през касетофона, който я възприемаше и третираше като число от 1 (А) до 26 (Z), а след това добавяше номера на касетата. Така ако 1 (А) от оригиналния текст съответства на друго 1 (А) на касетата, се добавят 1 и 1 и на чистия текст излиза 2 (Б). Промените на касетата бяха напълно произволни, тъй като са генерирани от атмосферен радиошум от компютър във Форт Мийд. Системата за закодиране беше напълно непробиваема, известна като еднократен сигнал. Терминът „произволен“ доказваше, че няма начин за подреждане или предвиждане на произволното поведение. Ако касетите не са компрометирани, никой не може да разгадае кодовата им система. Единствената причина, поради която тази система, наречена „Тапданс“, не се използваше при всяка комуникация, се криеше в неудобството при направата, експедирането, осигуряването на безопасност и следене на хилядите необходими касети, но това щеше да се улесни от замяната на касетите с лазерни дискове. Професията на разшифровчиците съществува от времето на кралица Елизабет и тази техническа разработка заплашваше да я направи толкова излишна, колкото логаритмичната линийка.