Том Клэнси - Реална заплаха

Си Ен Ен е компания, която излъчва за целия свят. Предаването се гледаше и в Колумбия от двама души, чиято работа беше да следят американските новини. Самите те бяха журналисти, които работеха за колумбийската телевизионна мрежа „Инравижън“. Единият от тях се извини, излезе от контролната зала и се обади по телефона.

Тони и партньорът му току-що се бяха завърнали за дежурство във фургона и на стената видяха закачен телекс, че се очаква оживление по телефонните връзки към 18:00 часа западноевропейско време. Не останаха разочаровани.

— Не може ли да разговаряме с директора Джейкъбс за това? — попита един журналист.

— Директорът Джейкъбс се интересува лично от случая, но в момента не е на разположение — отговори министърът на правосъдието. — Ще имате възможност да разговаряте с него през следващата седмица, но в момента той и екипът му са много заети. — По този начин не наруши нито едно правило. Създаде впечатлението, че Емил е в града. Журналистите, след като разбраха какво точно им каза министърът и как го каза, решиха да оставят темата. Всъщност Емил беше излетял от военновъздушната база „Андрюс“ преди двадесет минути.

— Madre de Dios! — възкликна Ескобедо. Събранието тъкмо приключваше с обичайните учтивости, толкова необходими за конференция на главорези. Всички членове на Картела се намираха в една и съща зала, което се случваше доста рядко. Въпреки че около сградата имаше истинска ограда от хора на охраната, всички се притесняваха за безопасността си. Върху покрива на сградата имаше спътникова антена, която незабавно настроиха за приемане на Си Ен Ен. Очакванията им да обсъждат неочакваните събития при операциите за прекарване на наркотиците внезапно бяха изместени встрани от нещо далеч по-тревожно. Новината беше особено неприятна за Ескобедо, тъй като той беше един от тримата членове на Картела, които натрапиха тази схема за изпиране на пари на колегите си. Въпреки че всички го бяха поздравявали за ефективността й, сега погледите им бяха далеч по-малко приятелски.

— Нищо ли не можем да направим? — попита един.

— Твърде рано е да се каже — отговори човекът от Картела, еквивалентен на старши финансов служител. — Нека ви припомня, че парите, които вече сме взели от различните уговорки, почти се равняват на нормалните ни доходи. — Това изказване се стори слабо дори и на самия него.

— Мисля, че търпяхме достатъчно намеси — каза силно Ескобедо. — Директорът на американските ще бъде тук, в Богота, по-късно през деня.

— О? И как откри това?

— Кортес. Казах ви, че ще ни е от полза да го наемем. Свиках това събрание, за да ви дам информация, която получих от него.

— Това вече е твърде много — съгласи се друг член. — Трябва да вземем мерки. Силни мерки.

Всички изразиха съгласие. Хората от Картела все още не бяха научили, че важните решения никога не бива да се вземат с гняв, но между тях нямаше кой да предложи страстите да се успокоят. Хората тук не бяха известни като господари на емоциите си.

Влак 111 по линията „Метролайнер“ от Ню Йорк пристигна една минута по-рано в 1:48 следобед. Кортес слезе с двете си чанти и веднага отиде на стоянката за таксита пред гарата. Шофьорът изпадна във възторг от това, че има курс до летище „Дълес“. Пътуването отне малко повече от тридесет минути и шофьорът заслужи бакшиш от 2 долара, който според Кортес беше добър. Качи се на необходимия етаж, зави наляво и по ескалатора слезе до гишето на „Херц“. Нае един голям „Шевролет“ и използва свободното си време, за да натовари багажа си. Вече наближаваше три часът, когато се върна в сградата. Мойра дойде точно навреме. Прегърнаха се. Тя не беше от хората, които се целуват на толкова открити места.

— Къде паркира?

— В паркинга за дълъг престой. Оставих чантите си в колата.

— Нека отидем да ги вземем.

— Къде отиваме?

— На Скайлайн драйв има едно място, където „Дженерал Мотърс“ понякога провеждат важни конференции. В стаите няма никакви телефони, никакви телевизори, никакви вестници.

— Зная го! Ти как успя да направиш резервации за такъв кратък срок?

— Резервирах стая за всеки уикенд от последната ни среща насам — обясни искрено Кортес. Изведнъж се спря. — Това не звучи ли… това не звучи ли лошо? — Вече беше овладял до съвършенство проявата на внезапно смущение.

Мойра го хвана под ръка.

— На мен не ми звучи така.

— Мисля, че уикендът ще ми се стори дълъг. — След няколко минути пътуваха по междущатско шосе 66 в посока към Сините планини.