Том Клэнси - Реална заплаха

— „Лима Уиски“, край.

— Повтори, „Нож“, край.

— „Лима Уиски“, край.

— Разбрано, приемам. Закъсняваме с три минути.

— Бъдете готови с оръдията — нареди на екипажа си ПД. Сержант Зимър изостави приборите и отиде отдясно. Включи захранването на шестцевното си миниоръдие. Цевите на най-съвременната версия на познатото оръдие „Гатлинг“ започнаха да се въртят, готови да поемат снарядите от бункера вляво от Зимър.

— Дясно оръдие готово — докладва по разговорната уредба той.

— Ляво оръдие готово — обади се Бийн от другата страна.

И двамата оглеждаха дърветата с очилата си за нощно виждане и търсеха всякакви неща, които може да са враждебни.

— Стробоскопна лампа напред вляво — каза Уилис на ПД.

— Виждам. Господи, какво е станало тук?

Когато хеликоптерът „Сикорски“ забави ход, четирите тела около някогашната колиба се виждаха ясно… имаше и някакъв камион. Но група „Нож“ се намираше там, където трябва. И те имаха две тела със себе си.

— Изглежда чисто, Бък.

— Разбрано, ПД. — Зимър остави оръдието си и се отправи към задната част. Сержант Бийн можеше при необходимост да обслужва и неговото оръдие, защото Зимър трябваше да преброи хората от последната евакуирана група. Направи всичко възможно да не ги настъпва, но войниците проявяваха разбиране, ако краката му попаднеха върху тях. По принцип войниците са склонни да прощават много неща на онези, които ги измъкват от вражеска територия.

Чавес свети със стробоскопната си лампа, докато хеликоптерът кацна, а след това изтича, за да се присъедини към взвода си. Намери капитан Рамирес — той стоеше до рампата и броеше хората си, които тичешком се качваха на борда. Динг изчака реда си и дланта на капитана се стовари на рамото му.

— Десет! — чу той, когато прескочи няколко тела, проснати на рампата. Същата цифра каза едрият сержант от военновъздушните сили, а след това и „Единадесет! Давай, давай!“, когато капитанът се качи на борда.

Хеликоптерът се вдигна веднага. Чавес падна силно на стоманения под, към който го дръпна Вега. Рамирес падна до него, а след това стана и последва Зимър напред.

— Какво се е случило тук? — попита ПД след малко. Рамирес му обясни накратко ситуацията. Полковник Джоунс увеличи малко мощността и продължи да лети ниско, като в нормална ситуация. Нареди на Зимър да стои на рампата в продължение на около две минути, за да наблюдава за евентуалното идване на самолет, но той не се появи. Бък дойде в предната част на хеликоптера, изключи захранването на оръдието и възобнови бдението си над навигационните прибори. След десетина минути „краката им бяха мокри“ — намираха се над морето и започнаха да търсят самолета-цистерна, да дозаредят за връщането до Панама. В задната част на хеликоптера пехотинците започнаха да се сгушват и бързо да заспиват.

Но не и Чавес и Вега, които се озоваха до шест мъртви тела, проснати на рампата. Дори и за професионалните войници — единият от тях беше участвал в убиването — това представляваше ужасяваща гледка. Но не в такава степен, както експлозиите. Досега не бяха виждали хора да изгарят до смърт и се съгласиха, че дори и за наркотрафиканти това е неприятен край.

Хеликоптерът започна да друса, когато навлезе в струята от витлата на самолета-цистерна, но скоро всичко свърши. Няколко минути по-късно сержант Бийн — дребният, както го наричаше за себе си Чавес — отиде назад, като внимателно прекрачваше войниците. Закопча обезопасителния си колан към една кука на пода, след което се обади по микрофона в шлема си. Кимна и продължи назад към рампата. Бийн подкани Чавес да му помогне. Динг го хвана за колана и гледа как той изритва телата през рампата. Това му се стори някак бездушно, но после реши, че за трафикантите вече няма значение. Не погледна надолу, за да види как ще паднат във водата. Облегна се и заспа.

На сто мили зад тях един двумоторен частен самолет кръжеше над мястото, където пистата — известна на екипажа само като „Номер шест“ — все още се забелязваше на слабия кръг пламъци. Виждаха просеката, но самата писта не беше обозначена с факли и кацането без визуален ориентир щеше да бъде лудост. Разочаровани и в същото време облекчени, защото знаеха какво беше се случило с няколко други полета през изминалите две седмици, се отправиха назад към постоянното си летище. След като кацнаха, се обадиха по телефона.

Кортес рискува с един полет от Панама до Меделин, макар че плати с все още неизползвана кредитна карта, така че името да не може да бъде проследено. Отиде с личната си кола вкъщи и веднага се опита да се свърже с Ескобедо, но разбра, че той се намира в своята хасиенда на хълма. Феликс нямаше достатъчно енергия, за да кара толкова далеч след дългия ден, а и не можеше да проведе важен разговор, защото не се доверяваше на преносимите телефони, независимо от всички уверения за сигурността на използваните канали. Уморен, ядосан и разочарован по ред причини, той си наля една силна напитка и си легна. Помисли си за всичките си усилия, които отидоха на вятъра, и изруга в тъмното. Вече никога нямаше да може да използва Мойра. Никога вече няма да й се обажда, да разговаря с нея, да я вижда. А и фактът, че последното му „представление“ с нея беше се провалило поради страховете от това, което си мислеше — и правилно! — че е направил шефът му, добави още неподправени чувства към ругатните му.