Том Клэнси - Реална заплаха

Очите на Кътър се оживиха при тези думи.

— Познавах Дъч Максуел. Прекарах известно време при него, когато бях младши лейтенант. Значи той е човекът, който спаси задника на Сони? Аз така и не научих всичко за тази история.

— Адмирал Максуел го направи старши помощник веднага. Тогава беше командващ военновъздушните сили в Тихия океан. Както и да е, напусна армията и се ожени, захвана се с водолазно дело — разрушителни дейности, а с експлозивите е експерт. Жена му почина при автомобилна катастрофа в Мисисипи. Тогава нещата му тръгнаха зле. Запозна се с ново момиче, но нея я отвлякоха и убиха някакви местни търговци на наркотици — изглежда, им е била пласьорка, преди да се запознаят с Кларк. Нашият бивш тюлен реши да иде на лов за голяма риба със собствени такъми. Справи се доста добре, но полицията го надуши. Както и да е, по онова време адмирал Максуел беше голяма клечка. И той дочу някои неща. Познаваше отдавна Джеймс Гриър и нещата си дойдоха на мястото. Решихме, че мистър Кларк има талант, от който се нуждаем. Така че ЦРУ помогна да уредим „смъртта“ му в един нещастен случай с яхта. Променихме името му — дадохме му нова самоличност, всичко необходимо и сега работи за нас.

— Как…

— Не е трудно. Служебните му досиета просто ги няма. Същото, което направихме и с участниците в „Увеселителна лодка“. Отпечатъците му във ФБР бяха променени — това бе, когато все още Хувър управляваше и имаше начини тези неща да се вършат. Той умря и се прероди като Джон Кларк.

— Какво е правил оттогава насам? — попита Кътър, като се наслаждаваше на конспиративния аспект на разговора.

— Преди всичко работи като инструктор във Фермата. От време на време имаме по някоя специална работа, която изисква специалните му таланти — обясни Ритър. — Например той е човекът, който отиде на плажа, за да прибере жената и дъщерята на Герасимов.

— О. И всичко това започна заради наркотиците ли?

— Точно така. В сърцето си има едно специално тъмно кътче, запазено за наркотрафиканти и пласьори. Мрази онези копелета. Това е единственият случай, когато забравя професионализма.

— Не е профес…

— Не исках да кажа това. Той се радва да върши работата си. Омразата му няма да навреди на начина, по който ще я изпълни. Не ме разбирай неправилно. Кларк е много способен оперативен офицер. Има великолепни инстинкти и е умен. Знае как да планира нещата и как да ги провежда.

— Е, какъв е планът му?

— Ще ти хареса. — Ритър отвори папката си и започна да вади хартия от нея. Кътър видя, че повечето от листата са „надземни изображения“ — спътникови снимки.

— Лейтенант Джексън?

— Добро утро, сър — каза Тим на новия батальонен офицер, след като поздрави като по книга. Офицерът обикаляше по района на поделението, за да се запознае.

— Чул съм някои добри неща за вас. — Това бяха думи, приятни за всеки лейтенант. — И познавам един от взводните ви сержанти.

— Кого, сър?

— Мисля, че се казва Чавес.

— О, вие идвате от Форт Бенинг, сър?

— Не. Бях инструктор в школата по водене на бойни действия в джунглата, долу в Панама.

— Какво правеше Чавес там? — зачуди се лейтенант Джексън.

— Убиваше ме — усмихнат отговори майорът. — Всичките ви хора ли са толкова добри?

— Той беше моят най-добър отдельонен командир. Странно, изпратиха го да бъде строеви сержант.

— Това е то армията. Утре вечерта отивам с рота „Браво“ на учение в Хънтър Лигет. Помислих, че е добре да ви кажа.

— Радваме се да сте с нас, сър — каза Тим Джексън на майора. Разбира се, това не беше съвсем вярно. Той все още се учеше да бъде водач на хората и пропуските го караха да се чувства неловко, въпреки че знаеше, че такива ще има и трябва да се научи да ги понася. Озадачи се и от новините за Чавес и реши да накара сержант Мичъл да ги провери. В края на краищата Динг все още беше един от „неговите“ хора.

— Кларк. — Така отговори по телефона. Пък и го търсеха по „служебния“ номер.

— Нещата са уредени. Ела утре в десет сутринта.

— Разбрано. — Кларк затвори телефона.

— Кога? — попита Санди.

— Утре.

— Колко време?

— Две седмици. Няма да е цял месец. — „Може би“ — помисли си той.

— Дали е…

— Опасно ли? — Джон Кларк се усмихна на жена си. — Скъпа, ако върша работата си както трябва, не, не е.

— Защо става така — учуди се Сандра Бърн Кларк, — че аз съм тази, чиито коси са побелели?

— Защото аз нямам време да ме боядисват във фризьорския салон. А ти имаш.

— За онези с наркотиците ли е?