Том Клэнси - Реална заплаха

„Жалко“ — реши Кортес. Би могъл да се възползва от това.

— Добър вечер, шефе — каза Райън, докато сядаше на мястото си.

— Здрасти, Джак — усмихна се, доколкото можеше, адмирал Гриър. — Харесва ли ти новата работа?

— Е, топля ти стола.

— Сега столът е твой, синко — изтъкна заместник-директорът по разузнаването. — Дори и ако се измъкна оттук, смятам, че е време да се пенсионирам.

На Джак не му хареса как произнася думата ако.

— Мисля, че още не съм готов, сър.

— Никой никога не е готов. По дяволите, когато все още бях офицер от флотата, тъкмо се научих как да си върша работата, и трябваше да напусна. Такъв е животът, Джак.

Райън се замисли за това и огледа стаята. Адмирал Гриър поемаше храната си през прозрачни пластмасови тръбички. Някакъв синьо-зелен предмет, подобен на шина, придържаше иглите в ръката му, но се виждаха грозни белези и от иглите на предишните вътрешновенозни системи. Това винаги означаваше лоши неща. Отгоре на бутилката с вътрешновенозна течност имаше една по-малка. Това е лекарството, което сега му даваха, химиотерапията. Така изискано наричаха отровата, а тази течност си беше чиста отрова, биоцид, който би трябвало да убива рака малко по-бързо, отколкото пациента. Не знаеше каква точно е течността. Имаше някакво съкращение, което обозначаваше съединение, разработено в някой национален медицински институт или в армейския център за химически оръжия. Джак си помисли, че може би тези две институции си сътрудничат при изготвянето на такива препарати. Гриър определено приличаше на жертва на някакъв жесток експеримент.

Но това не беше вярно. Най-добрите специалисти в тази област правеха всичко възможно, за да го поддържат жив. И не успяваха. Райън никога не беше виждал шефа си толкова отслабнал. Струваше му се, че всеки път, когато идва — никога по-рядко от три пъти седмично, — шефът му е отслабнал още повече. Очите му горяха от упорита енергия, но светлинката в далечния край на тунела не означаваше възстановяване. Той го знаеше. Знаеше го и Джак. Имаше само едно нещо, с което можеше да облекчи болката му. И правеше точно това. Джак отвори куфарчето си и извади някакви документи.

— Искаш ли да прегледаш тези неща? — Райън му ги подаде.

Документите за малко не се заплетоха във вътрешновенозните тръбички и Гриър изръмжа недоволно нещо по адрес на пластмасовите „спагети“.

— Тръгваш за Белгия утре вечерта, така ли?

— Да, сър.

— Поздрави Руди и Франц от BND 53 53 Bundesnachrichtendienst — Западногерманската разузнавателна служба. — Б.пр. . И внимавай с местната бира, синко.

Райън се засмя.

— Добре, сър.

Адмирал Гриър прегледа първата папка.

— Виждам, че унгарците все още се занимават с това.

— Разбраха, че трябва да поуспокоят топката, и го направиха, но проблемът няма да се реши. Мисля, че всички заинтересовани имат интерес топката да се успокои. Нашият приятел Герасимов ни даде някои съвети как сами да кажем каквото трябва на някои хора.

Гриър се засмя на това.

— Как се адаптира към живота в Америка бившият директор от КГБ?

— Не толкова добре, колкото дъщеря му. Оказва се, че тя винаги е искала да й се направи пластична операция на носа. Е, желанието й се сбъдна. — Джак се усмихна. — Последния път, когато я видях, работеше върху тена си. Започва да учи в колеж следващата есен. Съпругата му се чувства малко особено, а Герасимов все още ни сътрудничи. Но не сме измислили какво ще правим с него, когато се изчерпа.

— Кажи на Артър да му покаже моето място в Мейн. Климатът ще му хареса и ще е лесно да го пазим.

— Ще предам това.

— Харесва ли ти идеята да те информират за всички оперативни работи? — попита Джеймс Гриър.

— Е, това, което съм виждал, е достатъчно интересно, но принципът човек да знае само толкова, колкото трябва, все още важи.

— Кой го казва? — изненадан попита заместник-директорът по разузнаването.

— Съдията — отговори Джак. — Има две неща, за които не искат да зная.

— О, така ли? — За момент Гриър замълча. — Джак, в случай, че никой не ти е казвал, директорът, заместник-директорът — все още не са попълнили този пост, нали? — и шефовете на отдели могат да знаят всичко. Сега ти си шеф на отдел. Няма нищо, което не трябва да знаеш. Ти си длъжен да знаеш. Ти информираш Конгреса.

Райън махна с ръка. Това не беше особено важно.

— Е, може би съдията не вижда нещата по този начин и…

Заместник-директорът по разузнаването се опита да се изправи в леглото.