Том Клэнси - Дълг на честта

— „Сливовите цветове разцъфват и леките жени в бордея с нови шалове цъфват.“

Кларк си помисли, че думите може и да създаваха поезия на японски (стихотворението беше известно), но на английски звучаха адски безсмислено. Поне за него, ала въздействието им върху мъжа пред него бе забележително.

— Олег Юриевич ви праща много поздрави.

— Много време мина — заекна мъжът, след като около пет секунди добре прикриваше паниката си.

— Имахме затруднения вкъщи — обясни Кларк с лек акцент.

Исаму Кимура беше административен служител в Министерството на международната търговия и промишлеността, ММТП, гръбнака на инициативата, наречена някога „Обединена Япония“. Като такъв той често се срещаше с чужденци и най-вече с чужди журналисти, така че прие поканата на Иван Сергеевич Клерк, пристигнал наскоро в Япония от Москва заедно с един фотограф, който снимаше някъде другаде.

— Изглежда, времената ще са трудни и за вашата страна — добави Клерк, като се чудеше каква реакция ще последва. Трябваше да подходи малко грубо към човека. Възможно беше да се противопостави на идеята за повторното му активизиране, след като повече от две години не бе имал никакви контакти. При такива случаи според политиката на КГБ трябваше да му се изясни, че вкопчат ли се веднъж в теб, никога не те пускат. Такава беше и политиката на ЦРУ, разбира се.

— Истински кошмар — призна Кимура, след като помисли няколко секунди и отпи голяма глътка от сакето на масата.

— Ако смятате, че американците създават трудности, поставете се на мястото на един руснак. Страната, в която отраснах и която ме отхрани и възпита, вече я няма. Осъзнавате ли, че всъщност трябва да се издържам чрез работата си в „Интерфакс“? Даже не мога да изпълнявам задълженията си редовно. — Кларк поклати печално глава и пресуши чашата си.

— Английският ви е отличен.

„Руснакът“ кимна вежливо, като взе забележката за капитулация от страна на мъжа срещу него.

— Благодаря ви. Работих години наред в Ню Йорк. Отразявах работата на ООН за „Правда“, както и други неща — добави той.

— Наистина ли? — попита Кимура. — Какво знаете за американския бизнес и политика?

— Специализирах се в търговските проблеми. Обстоятелствата в новия свят ми позволяват да ги разнищвам още по-енергично, а вашите услуги се ценят високо от родината ми. Ще можем да ви се отплатим още по-добре в бъдеще, приятелю мой.

Кимура поклати глава.

— Сега нямам време за това. По понятни причини министерството ми е в изключително объркано състояние.

— Разбирам ви. Тази среща е един вид с опознавателен характер. Нямаме непосредствени нужди.

— Ами как е Олег? — поинтересува се служителят на ММТП.

— Сега живее добре и е в много изгодно положение благодарение на добрата работа, която сте свършили за него. — Което съвсем не беше лъжа. Лялин бе жив, следователно в мазето на дирекцията на КГБ не е бил изстрелян куршум, предназначен за главата му. Този човек беше агентът, дал на Лялин информацията, която ги изпрати в Мексико. Жалко, че Кларк не можеше лично да му благодари за ролята му в предотвратяването на една ядрена война. — И така, кажете ми като на журналист: колко зле е положението с Америка? Нали разбирате, трябва да изпратя някакъв материал във вестника.

Отговорът щеше да го учуди почти колкото разпаления тон:

— Може да ни съсипе. — Исаму Кимура сведе поглед.

— Наистина ли е толкова зле? — попита „Клерк“ изненадано и извади бележника си, за да си води бележки като добър журналист.

— Ще избухне търговска война. — Единственото, което мъжът можеше да стори, бе да произнесе това изречение.

— Хм, такава война ще навреди и на двете страни, нали? — Кларк чуваше тези думи толкова често, че наистина им повярва.

— Повтаряме го от години, но това е лъжа. Всичко е съвсем просто — продължи Кимура, като предположи, че руснакът има нужда да се образова с капиталистическите факти от живота, без да знае, че говори с американец, който ги познава. — Нуждаем се от пазара им, за да продаваме готовите си продукти. Знаете ли какво значи търговска война? Означава, че те спират да купуват продуктите ни и си запазват парите за себе си. Тези пари ще отидат за собствените им предприятия, които сме обучили донякъде да бъдат по-ефикасни. Тези предприятия ще се разраснат и ще преуспеят, като следват нашия пример, и по този начин ще си възвърнат позициите на пазара в райони, където сме доминирали двадесет години. Загубим ли завоюваните пазари, може никога да не си ги върнем изцяло.