Том Клэнси - Дълг на честта

Всъщност изобщо не беше планирал да става президент на САЩ за разлика от Боб Фаулър, предначертал целия си живот в служба на тази цел и непозволил дори смъртта на първата му жена да го отклони от пътя. Крайната цел на Дърлинг бе губернаторският пост в Калифорния и когато му се предостави възможност да заеме второто място в изборната бюлетина на Фаулър, той прие най-вече от патриотизъм. Не би го споделил дори с най-близките си съветници, понеже патриотизмът беше нещо старомодно в съвременния политически свят, ала въпреки това Роджър го бе изпитал: спомни си, че обикновените граждани си имат име и физиономия, спомни си, че някои от тях умряха под негово командване във Виетнам, и тези спомени го накараха да си помисли, че трябва да стори за тях всичко най-добро, на което е способен.

„Но кое е най-доброто?“ — запита се отново за хиляден път. Овалният кабинет беше самотно място. Често бе пълен с всякакви посетители, от чужд държавен глава до ученик, спечелил конкурс за писане на есе, обаче в даден момент всички те си тръгваха и президентът пак оставаше насаме с дълга си. Клетвата, която положи, изглеждаше толкова проста, че сякаш бе лишена от смисъл: „Всеотдайно да изпълнявам задълженията на… с всички сили да спазвам, покровителствам и браня…“ Красиви думи, но какво означаваха? Може би Медисън и останалите са сметнали, че той ще знае. Вероятно през 1789 всички са знаели, проста се е разбирало от само себе си, ала това е било преди повече от двеста години. Да, някак си те бяха пропуснали да го запишат за бъдните поколения.

По-лошото беше, че имаше безброй хора, готови винаги да ти кажат какво според тях означават думите, а като прибавиш и всичките давани съвети, две плюс две се оказваше седем. Работници и началници, потребители и производители, данъкоплатци и бирници. Всички те имаха свои нужди, свои разписания. Всички те си имаха доводи и добри съветници, които да ги оформят, и страшното бе, че по един или друг начин всеки един се оказваше достатъчно логичен, та мнозина да повярват, че две плюс две наистина прави седем. Тоест, докато не обявиш сумата; тогава всеки заявяваше, че е прекалено много и че страната не може да си позволи специфичните интереси на другите групи.

Като капак на всичко, ако искаш изобщо да постигнеш нещо, трябваше да се добереш дотук и щом се добереш, да се задържиш, а това означаваше да даваш обещания, които трябва да спазиш. Поне част от тях. И така, някъде по пътя държавата просто пропадаше, заедно с нея и конституцията, и в края на деня спазваш, покровителстваш и браниш… Какво?

„Нищо чудно, че в действителност никога не съм искал тази длъжност“ — каза си Дърлинг, докато седеше сам, забил поглед в поредния подробен доклад. Наистина беше чиста случайност. Боб искаше да спечели Калифорния и Дърлинг се оказа ключът за това: млад, популярен губернатор от подходящата партийна коалиция. Сега обаче той бе президентът на Съединените щати и се страхуваше, че работата просто е свръх възможностите му. Тъжната истина беше, че нито един човек нямаше нужния умствен капацитет, за да проумее всички проблеми, с които се очакваше да се справи президентът. Икономиката например, може би най-важното му сегашно задължение, след като Съветският съюз се разпадна, бе област, в която самите икономисти не можеха да се споразумеят за определени правила, които един сравнително интелигентен човек да може да разбере.

Е, поне разбираше как стоят нещата с работата. По-добре човек да я има, отколкото да я няма. По принцип за една страна бе по-хубаво сама да произвежда повечето си продукти, отколкото да позволява парите й да отиват оттатък океана, за да има заплати за работниците, произвеждащи ги в друга държава. Този принцип можеше да разбере, а и нещо повече — можеше да го обясни на останалите. И тъй като хората, с които щеше да говори, бяха също американци, те вероятно щяха да се съгласят. Тогава организираното работничество щеше да е доволно. Управителното тяло също, а не е ли една политика, която прави всички доволни, задължително добра? Не можеше да не е, нали? Нямаше ли да бъдат доволни и икономистите? Нещо повече: той беше убеден, че американският работник е не по-малко добър от всеки друг по света, че е напълно готов да влезе в честна конкуренция с когото и да било, а това бе единствената истинска цел на политиката му… Нали?

Дърлинг се завъртя в скъпия си въртящ се стол и надникна през плътните прозорци към паметника на Вашингтон. Сигурно на Джордж му е било много по-лесно. Е, да, вярно, бил е пръв и наистина е трябвало да се справи с бунта за уискито, който в учебниците по история не изглеждаше чак толкова сериозен, трябвало е и да утъпче пътеката за следващите президенти. Единствените данъци, събирани тогава, са били от типа на тарифи и акцизни налози — тежки и назадничави според сегашните стандарти, но целящи само да обезсърчат вноса и да накажат хората за прекаленото им пиянство. Дърлинг в действителност не се опитваше да спре външната търговия, а просто да я направи честна. Още от Никсън американското правителство отстъпваше пред тези хора, отначало защото се нуждаело от базите им (сякаш Япония наистина би сключила съюз със старите си врагове!), а по-късно, понеже… Понеже какво? Защото това бе станало изгодно? Знаеше ли някой наистина? Е, сега нещата щяха да се променят и всички щяха да знаят защо.