Том Клэнси - Дълг на честта

Адмирал Манкузо вдигна поглед не толкова защото се изненада, а понеже осъзна, че Уоли е прав. Японският флот имаше двадесет и осем подводници с конвенционална енергия, наречени SSK, а той разполагаше едва с деветнадесет.

— Колко от тях са в изправност и функционират? — попита Барт, като се чудеше какво е съотношението между тези в основен ремонт и тези на разположение.

— Двадесет и две, ако се съди по онова, което видях вчера. По дяволите, адмирале, те отделят цели десет за учението, включително всички „Харушио“. Както дочувам от военноморското разузнаване, подготвят се здравата за нас. — Той се облегна и поглади мустака си. Беше едва набол, защото Чембърс имаше бебешко лице, а пък смяташе, че един командир трябва да изглежда на повече от дванадесет години. Проблемът бе, че го сърбеше.

— Отвсякъде чувам, че са много добри — подхвърли командирът на тихоокеанските подводници.

— Още ли не сте се качвали на тях? — попита Уоли.

— Предвидено е за другото лято.

„Е, дано са добри“ — помисли си Чембърс. Пет от подводниците на Манкузо бяха определени за учението. Три щяха да се навъртат около бойната група на самолетоносачите, а „Ашвил“ и „Шарлот“ щяха да провеждат независими операции, които всъщност изобщо не бяха независими. Те щяха да се надлъгват с четири японски подводници на деветстотин километра северозападно от атола Куре, като се преструват, че извършват унищожителни атаки срещу подводен граничен патрул.

Учението донякъде приличаше на онова, което очакваха да направят в Индийския океан. Японският флот, в основата си защитна комбинация от разрушители, фрегати и дизелови подводници, щеше да се опита да удържи напредването на бойните групи на двата самолетоносача. Задачата им бе да умрат славно (нещо, в което японците ги биваше още от древността, помисли си Манкузо с едва доловима усмивка), ала да се опитат също така да го изиграят добре. Щяха да проявят възможно най-голяма съобразителност и да се помъчат да се промъкнат с разрушителите си достатъчно наблизо, че да изстрелят ракетите си „Харпун“ от типа земя-земя, а по-новите им разрушители определено имаха добър шанс да оцелеят. Корабите „Конго“ особено бяха наистина хубави — японското съответствие на американските от клас „Арлей Бърк“, с радарно-ракетни системи „Егида“. Като скъпи плавателни съдове всичките носеха имената на бойни кораби от Втората световна война. Истинският „Конго“ беше станал плячка на американската подводница „Морски лъв II“, ако си спомняше правилно. Такова бе също името на една от малкото нови американски подводници, зачислени към атлантическия флот. Манкузо все още нямаше плавателен съд от клас „Морски вълк“ под свое командване. При всички положения щеше да се наложи пилотите да намерят начин да се справят с кораб с радарно-ракетна система „Егида“, а тази мисъл не им харесваше много.

Общо взето, това щеше да е добра проверка за Седми флот. Щеше да им е нужна. Индийците наистина ставаха нервни. Сега седем от корабите му действаха под командването на Майк Дъбро и заедно с тези, които отдели за ПАРТНЬОРИ НА 180-И МЕРИДИАН, се изчерпваше цялата му действаща сбирка. „Докъде паднаха великите сили!“ — каза си командирът на тихоокеанските подводни части. Е, обикновено така ставаше с могъщите.

Процедурата за среща не се различаваше от ритуала на ухажване при лебедите. Появяваш се на определено място в определено време, в този случай с вестник (сгънат, а не навит на руло) в лявата ръка. После се зазяпваш във витрина с голяма колекция от камери и потребителска електроника, точно както механично би направил някой руснак при първото си пътуване до Япония, като се удивляваш на преситеността от продукти, предназначени за онези, които имат твърда валута за харчене. Ако го бяха проследили — нещо възможно, ала не особено вероятно, — всичко щеше да изглежда нормално. Когато дойде моментът, на секундата, един човек се блъсна в него.

— Извинете — каза той на английски, което също беше нормално, тъй като човекът, когото по невнимание смушка, бе очевидно гайджин.

— Всичко е наред — отвърна Кларк с акцент, без да го поглежда.

— За пръв път ли сте в Япония?

— Не, но съм за пръв път в Токио.

— Аха, ясно. — Непознатият го бутна отново, когато продължи надолу по улицата.

Кларк изчака нужните четири-пет минути, преди да го последва. Винаги бе страшно досадно, ала необходимо. Япония не беше вражеска територия. Тази не приличаше на задачите, които изпълняваше в Ленинград (за него Името на този град никога нямаше да се промени; освен това руският му акцент беше от този район) или в Москва, но най-сигурният начин на действие бе да се преструва, че прилича. Макар че съвсем не беше същото. В този град имаше толкова много чужденци, че японските тайни служби, каквито и да бяха, биха откачили, ако се опитаха да проследят всички.