На Уолстрийт нещата бяха различни. Множество мъдреци скърбяха заради намесата на правителството в пазара; сетне преосмислиха малко положението. В крайна сметка беше очевидно, че щом имаше проблеми с разчистването на митниците от японски автомобили и щом над популярната „Креста“ тегнеше проклятието на едно образно събитие, което малцина щяха да загърбят скоро, тогава американските коли щяха да се продават повече, а това бе хубаво. Беше добре за Детройт, където автомобилите се сглобяваха, и за Питсбърг, където все още се ковеше голяма част от стоманата; бе добре за всички градове в Америка (а също и в Канада и Мексико), където се произвеждаха хилядите части. И накрая, беше хубаво за всички работници, правещи частите и сглобяващи колите, които щяха да разполагат с повече пари за купуване на разни неща. Колко хубаво ли? Ами търговският баланс с Япония се нарушаваше предимно заради автомобилите. Радостната сума от тридесет милиарда долара спокойно можеше да бъде инжектирана в американската икономика през следващите дванадесет месеца, а това, както решиха доста пазарни специалисти след може би около пет секунди размисъл, е адски хубаво, нали? По скромна преценка тридесет милиарда долара влизаха в касите на множество компании и всичките по един или друг начин щяха да се превърнат в печалби за американските корпорации. Даже платените допълнителни данъци щяха да помогнат за понижаването на държавния дефицит, а по този начин щяха да намалеят тегленията от общия паричен резерв, както и стойността на държавните облигации. Американската икономика щеше да бъде двойно благословена. С вирнати глави и с леко злорадство за сметка на японските си колеги, дори преди Уолстрийт да е отворила за сделки, хората бяха надъхани за голям борсов ден.
Нямаше да се разочароват. „Колумб груп“ се оказа в особено добра позиция, тъй като преди няколко дни беше закупила сделки с премии за огромно количество автомобилни продукти и така успя да покачи индекса си със сто и дванадесет пункта.
Във Федералния резервен фонд във Вашингтон се усещаше безпокойство. Те бяха по-близо до седалището на държавната власт и разполагаха с вътрешна информация от Министерството на финансите за това как щеше да се задейства механизмът на Реформения търговски декрет, от която ставаше ясно, че щеше да възникне временен недостиг на автомобили, докато Детройт не увеличеше донякъде скоростта на конвейерите. Докато американските компании стегнеха юздите, щяха да са изправени пред класическа ситуация: прекалено много пари, преследващи твърде малко коли. Това означаваше инфлационен бум и затова по-късно същия ден Федералният резерв щеше да обяви увеличение на сконтовия процент с четвърт пункт — както казваха на хората, само временно и неофициално. Ала управителният съвет на Федералния фонд виждаше цялостния развой на нещата като добър в перспектива. Това щеше да се окаже късогледство от тяхна страна, но пък от тази болест в момента страдаше целият свят.
Още преди взимането на това решение други хора обсъждаха също перспективите. Наложи се да използват най-големия горещ басейн в банята, който затвори за тази вечер за другите си заможни посетители. Редовният персонал беше разпуснат. Клиентите щяха да бъдат обслужени от лични помощници, които, оказа се, също стояха на разстояние. Те дори минаха без обикновените изплаквания. След изключително бегли поздрави мъжете свалиха саката и вратовръзките си и насядаха в кръг на пода, нежелаещи да губят време за встъпления.
— Утре ще бъде дори по-лошо — заяви един банкер. Това бе всичко, което имаше да каже.
Ямата огледа помещението. Едва се сдържа да не се разсмее. Имаше ясни признаци, предвещаващи случилото се, още преди пет години, когато първата голяма автомобилна компания безшумно преустанови политиката си за осигуряване на доживотна работа. Фактически тогава свърши безгрижното развитие на японския бизнес за онези, които имаха достатъчно разум да го забележат. Останалите бяха приемали всички поражения като просто временни „нередности“ (любимото им определение), но късогледството им работеше изцяло в полза на Ямата. Шоковият ефект от сегашните събития беше най-добрият му приятел. За негово разочарование, ала не и учудване, едва неколцина от присъстващите в залата бяха видели нещата в истинската им светлина. Общо взето, тези хора бяха най-близките съдружници на Ямата-сан.
Това не означаваше, че той или те бяха с имунитет към несретата, вдигнала общата безработица на почти пет процента, а просто че бяха облекчили щетите си чрез внимателно обмислени мерки. Тези мерки обаче бяха достатъчни, за да превърнат създателите им в примери за прозорливост.
Читать дальше