Том Клэнси - Дълг на честта

— Има една крилата фраза от Американската революция — започна сухо един от групата. Имаше репутация на нещо като интелектуалец. — Казал я е техният Бенджамин Франклин, струва ми се. Можем да увиснем на бесилото заедно, ако не, със сигурност ще увиснем поотделно. Ако не се държим сега един за друг, приятели мои, всички ще бъдем унищожени. Един по един или всички наведнъж, все едно.

— А с нас и страната ни — добави банкерът, с което си спечели благодарността на Ямата.

— Спомняте ли си кога им трябвахме? — попита Ямата. — Нуждаеха се от базите ни, за да матират руснаците, да подкрепят корейците, да поддържат корабите си. Е, приятели, за какво сме им сега?

— Да, а ние имаме нужда от тях — отбеляза Мацуда.

— Много добре, Козо — съгласи се Ямата язвително. — Нуждаем се от тях толкова много, че ще съсипем националната си икономика, ще унищожим народа и културата си и ще смалим нацията си до техен васал… отново!

— Ямата-сан, няма време за това — смъмри го внимателно президентът на друга корпорация. — Онова, което предложихте при последната ни среща, беше много дръзко и много опасно.

— Аз свиках това събрание — изтъкна Мацуда с достойнство.

— Прощавай, Козо. — Ямата наведе глава в знак на извинение.

— Времената са трудни, Райзо — отвърна Мацуда, като прие думите му благосклонно. После добави: — Склонен съм да приема твоите възгледи.

Ямата пое много дълбоко въздух, ядосан на себе си, загдето изтълкува погрешно намерението на човека. „Козо е прав. Времената наистина са трудни.“

— Моля, приятелю, сподели мислите си с нас.

— Нуждаем се от американците… или от нещо друго. — Всички в залата сведоха глави с изключение на един. Ямата прецени израженията им и след секундата, нужна му да овладее вълнението си, той осъзна, че вижда онова, което иска. Не беше желание или илюзия. Наистина го имаше. — Това е сериозно нещо, което сега трябва да обмислим, голям риск. И все пак се страхувам, че трябва да поемем това предизвикателство.

— Можем ли наистина да го направим? — попита един изключително отчаян банкер.

— Да — отговори Ямата. — Можем. Има и известен риск, разбира се. Не го отричам, ала много фактори са на наша страна. — Той изложи фактите накратко. Странно, но този път нямаше противници на възгледите му. Последваха въпроси, безбройни, безкрайни, на които бе подготвен да отговори, ала този път никой не възрази истински. Някои сигурно бяха обезпокоени, дори ужасени, обаче осъзна простия факт, че повече ги ужасяваше онова, което знаеха, че ще стане на сутринта, и на следващата, и на по-следващата. Те виждаха края на начина си на живот, на привилегиите си, на личния си престиж, а това ги плашеше повече от всичко. Тяхната страна им бе задължена за всичко, което са направили, за дългото изкачване в корпоративната йерархия, за всичкия труд и усърдие, за всички добри решения, които са взели. И така решението беше взето — вярно, не с ентусиазъм, ала все пак бе направено.

Първата задача на Манкузо сутринта бе да прегледа оперативните инструкции. Щеше да се наложи „Ашвил“ и „Шарлот“ да преустановят прекрасната си и полезна работа, а именно да следят китовете в залива на Аляска, за да се явят на учението ПАРТНЬОРИ НА 180-И МЕРИДИАН заедно с „Джон Стенис“ и „Ентърпрайс“, плюс още хилядите обичайни участници. Естествено, учението се планираше от месеци. Беше щастлива случайност, че планът имаше изобщо нещо общо със задачата, по която тази половина от тихоокеанския флот работеше. На двадесет и седми, две седмици след приключването на учението, „Стенис“ и „Ентърпрайс“ щяха да се насочат на югозапад към Индийския океан с един-единствен престой на вежливост в Сингапур, за да отменят „Айк“ и „Ейбрахам“.

— Знаете ли, сега ни превъзхождат числено — отбеляза капитан III ранг Уоли Чембърс. Преди няколко месеца той се отказа от командването на американския кораб „Кий уест“ и Манкузо помоли да му го дадат за началник на операциите. Прехвърлянето от Гротън, където Чембърс очакваше да получи някаква работа в щаба, в Хонолулу не нанесе съвсем съкрушителен удар върху егото на капитана. Десет години по-рано Уоли щеше да бъде предложен за командир на ракетоносец, на снабдителен кораб или може би на ескадра. Всички ракетоносци обаче бяха изчезнали, имаше само три функциониращи снабдителни кораба, а местата за ескадри бяха запълнени. Така той изпадаше в бездействие, докато билетът му за „висшето командване“ не бъде перфориран, а дотогава Манкузо го искаше обратно при себе си. Не беше необичайно за военноморските офицери да не сполучат и да слязат обратно в собствената си бивша каюткомпания.