Том Клэнси - Дълг на честта

— Крис, имаме нужда от теб там. Нуждаем се… Аз имам нужда от помощта ти, за да смекча това злощастно стечение на обстоятелствата. Изправени сме пред истинско бедствено положение със сериозни последствия за нашите две страни.

— Разбирам, но…

„Пари — помисли си Нагумо, — при тези хора винаги опира до пари!“

— Мога да уредя нужното — рече той по-скоро в изблик на раздразнение, отколкото като премерена мисъл. Едва след като го каза, осъзна какво е направил… но пък му беше интересно каква ще е реакцията на Кук.

Няколко секунди помощникът на заместник държавния секретар просто седеше безучастно. Той също бе така погълнат от събитията, че истинският характер на предложението почти му се изплъзна. Кук само кимна, без дори да погледне Нагумо в очите.

Ако погледнеше назад, първата стъпка (издаването на информация, свързана с националната сигурност) беше по-трудна. Втората се оказа толкова лесна, че Кук даже не се замисли над факта, че сега той недвусмислено нарушаваше федерален закон. Току-що се съгласи да предоставя информация на чуждо правителство срещу пари. При тези обстоятелства тази стъпка изглеждаше толкова логична. Те наистина желаеха онази къща в Потомак, а не бе далеч и времето, когато щяха да започнат разходите за колежи.

Тази сутрин щеше да остане паметна за индекса Никей Дау. Толкова време беше нужно, за да схванат хората онова, което Сейджи Нагумо вече знаеше: този път те не се шегуваха. Не ставаше дума за пореден път за ориз, нито за компютърни чипове, нито за автомобили или за техните части, нито пък за телекомуникационни механизми, договори за строителство или клетъчни телефони. Всъщност ставаше въпрос за всичко това, за двадесет години насъбрани обиди и гняв, донякъде оправдани, донякъде не, ала съвсем истински и изригващи наведнъж. Отначало редакторите в Токио просто не повярваха на нещата, които им казваха техните хора във Вашингтон и Ню Йорк, и нагаждаха новините към собствените си заключения, докато сами не обмислиха информацията и по свой път не стигнаха до зашеметяващото отрезвяване. Само два дни по-рано вестниците заявяваха авторитетно, че Реформеният търговски декрет е просто поредният фишек, някаква шега, „израз на дългогодишната антипатия на шепа заблудени хора към страната ни, който скоро ще отшуми“. Сега нещата бяха други. Днес декретът бе „изключително злополучно събитие, вероятността за превръщането във федерален закон на което вече не може да бъде напълно отхвърлена“.

Японският език предава информация точно толкова добре, колкото всеки друг, щом веднъж разшифроваш кода. В Америка заглавията са много по-ясни, но това е просто заради грубия и директен начин на изразяване, типичен за един гайджин. В Япония се говори по-завоалирано, ала въпреки това смисълът не изчезва, а си е точно толкова ясен и незакодиран. Милионите японски граждани, притежаващи акции и четящи едни и същи вестници, видяха една и съща сутрешна новина и стигнаха до еднакъв извод. Като пристигнаха в службата си, те вдигнаха слушалките и направиха нужните обаждания.

Индексът Никей Дау някога надхвърляше тридесет хиляди йени средна стойност. В началото на деветдесетте той падна наполовина и общият паричен разход вследствие на обезценяването беше сума, по-голяма от целия държавен дълг на САЩ по онова време. Този факт остана по принцип незабелязан в Америка, обаче не и за хората, които бяха изтеглили парите си от банките и ги бяха вложили в акции, опитвайки се да получат нещо повече от два процента натрупваща се годишно печалба. Тези хора загубиха доста голям дял от дългогодишните си спестявания и не знаеха на кого да хвърлят вината.

„Не и този път“ — мислеха си всички те. Беше време да обърнат всичко в пари и да ги вложат обратно в банките и големи и сигурни финансови институции, които знаеха как да пазят капиталите на вложителите си. И макар да плащаха мизерни лихви, не губиш нищо, нали?

Западните журналисти щяха да използват определения като „лавина“ и „топене“, за да опишат явлението, започнало при включването на дилърските компютри. Процесът изглеждаше методичен. Големите търговски банки, обвързани с едрите корпорации, изкарваха през задната врата същите тези пари на вложителите, постъпващи през входната, и ги използваха, за да защитят стойността на корпоративните акции. Всъщност нямаше алтернатива. Трябваше да купуват огромни портфейли ценни книжа в оказалия се напразен опит да спрат връхлитащия ги прилив. Индексът Никей Дау загуби направо една шеста от чистата си стойност за един ден на борсата и въпреки че аналитиците уверено разгласяваха, че сега пазарът е скандално подценен и че голям автоматичен скок нагоре е неизбежен, хората по домовете си мислеха, че ако американският законопроект наистина станеше закон, пазарът за произведените в родината им продукти ще изчезне като утринна мъгла. Сривът нямаше да спре и макар никой да не го казваше, всички го знаеха. Това бе особено прозрачно за банкерите.