Том Клэнси - Дълг на честта

— Вече е говорил с хората на Хълма. Те ще си траят.

— Помощниците им обаче няма.

— Съгласен съм, че не е хубаво — каза Крис Кук.

Нагумо беше забил поглед в килимчето във всекидневната. Събитията от предишните няколко дни го бяха изумили твърде много, за да бъде ядосан. Все едно да откриеш, че светът е на път да свърши и че нищо не можеш да направиш. Според общото мнение той бе служител на външното министерство от средна величина, който не играеше роля в преговорите на високо равнище. Това обаче беше фасадата. Той имаше за задача да изгради скелето за позициите на родината си в преговорите и освен това да събере секретна информация за истинските намерения на Америка, за да знаят титулуваните му началници какви точно начални позиции да заемат и доколко да настояват. Ако не на хартия, то поне на практика Нагумо беше разузнавач. В тази светлина интересът му към процеса бе личен и учудващо емоционален. Сейджи се виждаше като закрилник и пазител на страната и народа си, а също и като истински мост между Япония и Америка. Искаше американците да оценят народа и културата му. Искаше те да споделят продуктите й. Желаеше Америка да погледне на Япония като на равен, добър и мъдър приятел, от когото да се поучи. Американците бяха избухлива нация, така често несъзнаваща истинските си нужди — нещо, присъщо на прекомерно гордите и разглезените. Сегашното американско становище относно търговията (ако бе такова, каквото изглеждаше) беше като на дете, удрящо собствения си родител. Не знаеха ли, че се нуждаят от Япония и от продуктите й? Не беше ли обучавал лично американските търговски служители с години?

Кук се раздвижи в стола си. Той също бе опитен служител, занимаващ се с външните работи, и можеше да разгадава израженията не по-зле от друг. В крайна сметка бяха приятели, а и нещо повече: Сейджи беше личният му пропуск за доходен начин на живот след правителствената служба.

— Ако ще се почувстваш по-добре от това, ще е на тринадесети.

— Ъ? — Нагумо вдигна очи.

— В този ден ще взривят последните ракети. Услугата, за която ме помоли. Забрави ли?

Нагумо премига, докато бавно си припомняше въпроса, който беше поставил по-рано.

— Защо тогава?

— Президентът ще бъде в Москва. Вече им е останала шепа ракети. Не зная точния брой, но не са повече от двадесет на всяка страна. Пазят последната за другия петък. Малко странно стечение на обстоятелствата, ала така излезе по програмата. Момчетата от телевизията са подготвени и ще си мълчат. Ще има камери и на двете места, изстрелването на последните две ще се предава едновременно по радиото и телевизията… Тоест взривяването им. — Кук замълча. — Та церемонията, за която говореше, онази в чест на дядо ти, ще бъде на този ден.

— Благодаря ти, Крис. — Нагумо стана и отиде на бара, за да си налее още едно питие. Не знаеше защо на министерството му трябва информацията, но имаше заповеди и щеше да я предаде. — А сега, приятелю, какво можем да сторим по въпроса?

— Почти нищо, Сейджи, поне не веднага. Предупредих те за скапаните резервоари, не помниш ли? Казах ти, че Трент не е човек, с когото може да се влиза в конфликт. Той чакаше такава възможност от години. Виж, бях на Хълма този следобед и говорих с някои хора. Никога не си виждал толкова поща и телеграми, а проклетата Си Ен Ен не ще да остави историята на мира.

— Зная. — Той кимна. Приличаше му на филм на ужасите. Днешната водеща новина беше Джесика Дентън. Цялата страна плюс голяма част от света следеше възстановяването й. Тя едва прескочи трапа, като състоянието й се подобри на „критично“. Пред болничната й стая имаше достатъчно цветя, за да създадат впечатление за пищна частна градина. Втората новина на деня обаче бе погребението на родителите и на братчето и сестричето й, забавено поради медицински и законови нужди. Присъстваха стотици хора, включително всички членове на Конгреса от Тенеси. Президентът на автомобилната компания също беше поискал да отиде, лично да изкаже съболезнования и да се извини очи в очи на семейството, ала не го допуснаха от съображения за сигурност. Вместо това той направи искрени извинения по телевизията от името на корпорацията си, обеща да покрие всички медицински разходи и да спонсорира цялостното обучение на Джесика, като изтъкна, че самият той също има дъщери. Но някак си просто не се получи. Едно искрено извинение имаше голям ефект в Япония — факт, от който „Боинг“ се възползва, когато един от техните самолети 747 уби неколкостотин японски жители, — ала в Америка не бе същото и този факт Нагумо напразно повтаряше на правителството си. Адвокатът на семейство Дентън, известен и ефектен юрист, благодари на президента за извинението и сухо отбеляза, че отговорността му за смъртните случаи вече е публично достояние и това опростява подготовката му за делото. Сега ставаше въпрос само за размера на сумата. Вече се шушукаше, че той ще настоява за един милиард долара.