Том Клэнси - Дълг на честта

— Е, какво по-справедливо от това? — попита Трент риторично по Пи Би Ес. — Ние само копираме законодателството на други страни. Ако техните закони са справедливи спрямо американския бизнес, тогава същите тези закони трябва да са справедливи и спрямо чуждата индустрия. Японските ни приятели — той се усмихна — ни натякват от години, че законите им не са дискриминиращи. Чудесно. Ще ги прилагаме така справедливо, както и те.

На Трент му бе забавно да гледа как мъжът от другата страна на масата се свива като червей. Бившият заместник държавен секретар, печелещ сега над един милион долара годишно в качеството си на старши лобист на „Сони“ и „Мицубиши“, просто си седеше, докато умът му се напрягаше да измисли нещо, което да прозвучи смислено. Трент го разбра по лицето му. Не разполагаше с никакъв довод.

— С това може да започне истинска търговска война — започна той, ала бе подкосен веднага.

— Слушай, Сам, Женевската конвенция не предизвика никакви войни, нали? Тя само наложи еднакви норми на поведение на всичките страни в конфликта. Ако твърдиш, че прилагането на японските наредби на американски пристанища ще предизвика война, значи вече има война и ти си работел за противника, не е ли така? — Градушката от аргументи беше посрещната с много неловко, петсекундно мълчание. Просто нямаше отговор на този въпрос.

— Уха! — възкликна Райън, седнал и той веднъж сред семейството у дома си в приличен час.

— Има направо убийствен инстинкт — отбеляза Кати, като вдигна поглед от някакви медицински записки.

— Определено — съгласи се мъжът й. — Това се казва бързина! Аз бях осведомен за това едва онзи ден.

— Ами мисля, че са прави. А ти? — попита жена му.

— Смятам, че се развива малко бързичко. — Джак замълча. — Бива ли ги докторите им?

— Японските лекари ли? Не особено според нашите стандарти.

— Сериозно? — Японското обществено здравеопазване бе сочено като пример за подражание. В крайна сметка всичко там беше „безплатно“. — И защо?

— Прекалено много козируват — отвърна Кати, забила пак нос в записките си. — Нали знаеш, професорът винаги е прав. Младите никога не се научават да се справят сами и когато остареят достатъчно, за да станат и те професори, повечето забравят как става всичко.

— Колко пъти не сте била права, о, доценте по очна хирургия? — изкикоти се Джак.

— На практика няма такъв случай — призна тя, като вдигна очи, — но пък и никога не казвам на лекарите от болницата ми да престанат да питат за причините. В момента в „Уилмър“ имаме трима японски колеги. Добри специалисти, опитни специализирани лекари, обаче не са особено гъвкави. Сигурно се дължи на културата им. Опитваме се да ги подготвим всестранно, ала не е лесно.

— Шефът е винаги прав…

— Не, не винаги. — Кати си отбеляза да промени някакви лекарства.

Райън извърна глава, като се чудеше дали току-що не бе научил нещо важно.

— Добри ли са в разработването на нови лечения?

— Джак, защо според теб идват тук да се обучават? Защо, мислиш, имаме толкова много японци в университета горе на „Чарлс стрийт“? Защо, мислиш, толкова много от тях остават тук?

В Токио беше девет часът сутринта и сателитните връзки внесоха вечерните американски шоуновини в административните учреждения из целия град. Опитни преводачи обръщаха разговора на родния си език. Видеокасетофони правеха непрекъснат запис за по-късен и по-подробен анализ, ала чутото от директорите бе достатъчно ясно.

Козо Мацуда потрепери на бюрото си. Държеше ръцете си в скута извън полезрението, за да не могат другите в кабинета му да забележат, че те треперят. Нещата, които чу на два езика (английският му беше отличен), бяха наистина лоши. Това, което видя, бе по-лошо. Корпорацията му вече губеше пари благодарение на… нередностите на световния пазар. Цели тридесет и три процента от продуктите на компанията му отиваха за Съединените щати и ако това звено от бизнеса му бъдеше прекъснато по някакъв начин…

Интервюто беше последвано от предаването „На фокус“, което показа „Нисан куриер“ все още на кея в Балтимор, както и събрата му „Нисан вояджър“, полюшващ се на котва в залива Чесапийк. Още един кораб с автомобили току-що напусна нос Вирджиния, а първият от триото все още не бе разтоварен дори наполовина. Единствената причина, поради която показаха точно тези кораби, беше удобната близост на Балтимор до Вашингтон. Същото ставаше в пристанищата на Лос Анджелис, Сиатъл и Джаксънвил. „Сякаш използваме колите за превозване на наркотици“ — помисли си Мацуда. Част от ума му се възмущаваше, но другата, по-голяма част бе почти в паника. Ако американците говореха сериозно, то…