Том Клэнси - Дълг на честта

— Май не са се майтапели — отбеляза лоцманът от залива Чесапийк. Той се качи на борда при нос Вирджиния и беше видял телевизионните новини на патрулното корабче, хвърлило котва там. Поклати глава и си проправи път към бордовата стълба. Щеше да остави на представителя на параходното дружество да съобщи новината на капитана.

Представителят стори точно това, след като се изкатери по стълбата и сетне на капитанския мостик. На складовата площадка имаше място за около още двеста коли, определено не повече, и при това все още нямал никакви инструкции от управата на дружеството, за да каже на капитана какво да прави. Обикновено корабът не би останал в пристанището за повече от двадесет и четири часа — времето, нужно да се разтоварят автомобилите, да зареди наново и да се запаси с провизии за обратното пътуване през голяма част от света, където щеше да последва обратната процедура, само че този път колите щяха да бъдат натоварени на празния кораб за поредното плаване към Америка. Корабите от тази флота имаха отегчително и безжалостно разписание, датите в което бяха неизменни като звездите в нощното небе.

— Какво искате да кажете? — попита капитанът.

— Безопасността на всяка кола трябва да бъде проверена. — Представителят на дружеството махна към терминала. — Уверете се сам.

Капитанът го послуша и вдигна бинокъла си „Никон“, при което видя как шестима служители на митническото бюро използват хидравличен крик, за да повдигнат една нова кола така, че един от тях да може да пропълзи под нея по една или друга причина, докато другите правеха отметки на различни официални формуляри. Определено не изглеждаше, като да бързат особено. През окуляра виждаше как телата им се поклащат напред-назад с нещо като веселие, вместо да работят усърдно, както подобава на държавни служители. Поради тази причина той не направи връзка с останалите случаи, когато бе виждал японски митничари да извършват подобни, ала много по-строги прегледи на американски, немски или шведски коли на доковете на родното му пристанище Йокохама.

— Но ние можем да останем тук с дни! — избъбри капитанът.

— Може би седмица — предположи оптимистично представителят.

— Но тук има място само за един кораб! „Нисан вояджър“ трябва да пристигне след седемдесет часа.

— Нищо не мога да направя.

— Ами разписанието ми? — В гласа на капитана се усещаше непресторен ужас.

— По този въпрос също не мога да направя нищо — изтъкна представителят на параходното дружество пред човек, чийто предвидим свят току-що се беше разпаднал.

— Как можем да ви помогнем? — попита Сейджи Нагумо.

— Какво имаш предвид? — контрира го служителят от Министерството на търговията.

— Този ужасен инцидент. — И Нагумо бе наистина ужасен. Историческата японска постройка от дърво и хартия отдавна беше заменена от по-масивни сгради, но като завещание им оставаше дълбок, културно обоснован страх от огъня. Гражданин, позволил в неговия имот да започне пожар и после да се разпростре в чужда собственост, все още търпеше наказателни мерки, а не се измъкваше само с гражданска отговорност. Той изпитваше съвсем искрен срам, че продукт, произведен в родината му, е довел до такъв кошмарен край. — Още не съм получил официално съобщение от правителството ми, ала от свое име заявявам, че това е ужасно, неописуемо. Уверявам те, че ще предприемем и наше разследване.

— Малко е късничко, Сейджи. Както си спомняш, обсъждахме точно това…

— Да. Признавам, вярно е, но трябва да разбереш, че дори да бяхме постигнали споразумение, въпросните материали все още щяха да са в процес на обработка… Нямаше да има никакво значение за тези хора.

Като цяло това беше приятен миг за американския участник в търговските преговори. Е, смъртните случаи в Тенеси бяха много лошо нещо, обаче той търпеше надменността на този негодник вече три години и сегашната ситуация при всичката си трагичност бе очарователна.

— Сейджи-сан, както казах, малко е късничко. Вероятно би било добре да получим известно съдействие от хората ви, но си имаме и свои задачи. В крайна сметка, сигурен съм, ще разбереш, че да се защитават животът и сигурността на американските граждани е всъщност дълг на американското правителство. Очевидно сме били небрежни спрямо този дълг и трябва да компенсираме тези свои злочести слабости.

— Онова, което можем да направим, Робърт, е да финансираме операцията. Уведомиха ме, че автомобилните ни производители сами ще наемат контрольори по сигурността, които да прочистят колите във вашите пристанища, и…