Том Клэнси - Дълг на честта

Такова беше общото мнение, докладвано на различните учреждения до пет този следобед, което се равняваше на седем на следващата сутрин в Тайпан. Грешката им се състоеше в пренебрегването на факта, че никога не бе имало точно „такова“ събитие.

Телефоните вече звъняха в кабинетите на почти всички членове на двете камари на Конгреса. Повечето хора изразяваха възмущението си от случилото се на магистрала 40, което можеше да се очаква. Имаше неколкостотин хиляди души в Америка, разпръснати из всички щати и из всичките четиристотин тридесет и пет избирателни района, които никога не пропускаха възможност да се обадят на представителите си във Вашингтон, за да дадат мнението си по всякакви въпроси. По-низшестоящият персонал поемаше обажданията и отбелязваше часа, датата, името и адреса на всеки позвънял. Често беше излишно да питат, понеже някои от обаждащите се можеха да се разпознаят само по гласа. Позвъняванията се сортираха по теми и мнения, ставаха част от сутрешната документация на всеки конгресмен и в повечето случаи съвсем бързо се забравяха.

Други обаждания се препращаха към по-висшестоящи служители, а много пъти и до самите членове на Конгреса. Те идваха от местни бизнесмени, най-вече производители, чиито продукти или се конкурираха направо на пазара със задокеанските, или в по-малко случаи се бяха опитали да пробият в Япония и бяха срещнали трудности. Тези позвънявания не винаги се вземаха под внимание, ала рядко се пренебрегваха.

Това отново беше водещата новина на всяка новинарска агенция, след като за кратко избледня сред нормалната мъглявост на старите вести. В днешните информационни бюлетини бяха показани семейни снимки на полицая, съпругата му и трите им деца, както и на Нора Дън и Ейми Райс, последвани от кратко интервю на запис с героичния шофьор на камион и далечни кадри със сирачето Джесика Дентън, гърчещо се от болка в болничната стая, докато я лекуваха сестри, които плачеха и изрязваха тъкани от обгореното й лице и ръце. Сега при всички пострадали семейства се бяха настанили адвокати, подготвяха ги какво да кажат пред камерите и изготвяха опасно скромните си лични изявления, докато в главите им танцуваха видения за непредвидено високи разходи. Новинарски екипи разпитваха за реакцията на членове от семействата, на приятели и съседи и в лютата горест на хората, преживели внезапна и тежка загуба, други виждаха или само гняв, или възможност да се възползват от ситуацията.

Най-изразителна обаче беше самата история с резервоарите за гориво. Предварителното заключение на НУБТ се оповести в Долната камара секунди след появяването му. Просто бе твърде хубаво, за да бъде пропуснато. Американските автомобилни компании предоставиха свои инженери, за да обяснят техническата страна на въпроса, и всички те отбелязваха с едва прикрито веселие, че това е прост пример за лош качествен контрол за изключително проста автомобилна част и че в крайна сметка японците не са толкова интелигентни, колкото всички си мислят.

— Виж, Том, хората галванизират стомана повече от век — обясняваше един средно добър инженер от „Форд“ за „Нощни новини“ на Ен Би Си. — И боклукчийските кофи се правят от нея.

— Боклукчийските кофи ли? — запита водещият с празен поглед, тъй като неговите бяха от пластмаса.

— Набиваха ни в главите качествения контрол с години, казваха ни, че не ставаме, че не сме достатъчно обезопасени, нито пък достатъчно внимателни, за да влезем на автомобилния им пазар, а сега виждаме, че в края на краищата не са толкова сръчни. Това е решаващият фактор, Том — продължаваше инженерът, като си придаваше важност. — Резервоарите на тези две крести имаха по-малка структурна здравина, отколкото боклукчийско кошче, направено с технологии от деветдесетте години на миналия век. Ето защо тези пет човека изгоряха.

Тази неволна забележка се превърна в мото за цялото събитие. На другата сутрин пет кофи за боклук от галванизирана стомана бяха натрупани на камара пред входа на завода на „Креста“ в Кентъки заедно с табела с надпис: „ЗАЩО НЕ ОПИТАТЕ С ТЯХ?“ Екип на Си Ен Ен я засне по предварителен сигнал и на обед това стана водещата им новина. Всичко бе въпрос на възприемане. Щяха да са нужни седмици, за да установят какво наистина се е объркало, но дотогава възприемането на нещата и реакциите отдавна щяха да са завладели реалността.

Капитанът на търговския кораб „Нисан куриер“ не беше получил никакво известие. Имаше изключително грозен кораб, който изглеждаше досущ така, сякаш е започнал живота си като солиден, правоъгълен стоманен блок и се е наложило носът му да бъде издълбан с голяма лъжица, за да се превърне в нещо, способно да се движи по вода. Супертежък и прокълнат с огромна надводна площ, наричана от моряците платно, която често го превръщаше в играчка за дори най-леките ветрове, на него му трябваха четири влекача, за да влезе в дока при морския терминал „Дъндалк“ на пристанището Балтимор. Било някога първото летище на града, голямото равно пространство бе естествено място за приемане на автомобили. Капитанът направлява докрай сложната и опасна маневра за спиране успоредно на кея, едва след което забеляза, че огромният паркинг е необичайно пълен. Видя му се странно. Последният кораб на „Нисан“ беше дошъл миналия четвъртък и при нормални обстоятелства паркингът би трябвало да е вече полупразен и да се отвори място за неговия товар. Като погледна по-нататък, забеляза само три камиона за превозване на коли, чакащи да вземат своя товар и да го транспортират до най-близкия разпространител; обикновено те бяха наредени като таксита на централна гара.