Том Клэнси - Дълг на честта

По-късно същата вечер университетът на Масачузетс загуби от този на Кънектикът със сто и осем на сто и три в продълженията. Въпреки че беше фанатичен поклонник на баскетбола и възпитаник на масачузетския университет, Трент се усмихваше ведро, когато се смеси с пазаруващото множество пред хартфордската градска зала. Помисли си, че днес отбеляза победни точки в една много по-голяма игра… макар че играта не беше такава, за каквато я смяташе.

Арни ван Дам не обичаше да го будят рано в неделя сутрин, особено ако я е нарочил за почивен ден, в който да спи докъм осем, да си чете вестниците на масата в кухнята като нормален гражданин, да дремне пред телевизора след обяда и изобщо да се преструва, че се е върнал в Кълъмбъс, Охайо, където ходът на живота е много по-лек. Първата му мисъл беше, че сигурно има голяма национална криза. Президентът Дърлинг не бе човек, който злоупотребява с шефа на канцеларията си, а малцина други имаха домашния му телефон. Гласът в другия край на линията го накара да отвори широко очи и да изгледа свирепо отсрещната стена на спалнята си.

— Ал, гледай новината да е добра — изръмжа той в седем без петнадесет сутринта. След това се заслуша. — Добре, изчакай един момент, става ли? — След минута вече включваше компютъра си (дори той трябваше да го използва в тези напредничави времена), свързан с Белия дом. До него имаше телефон.

— Добре, Ал, мога да те вмъкна утре сутринта в осем и петнайсет. Сигурен ли си за всичко? — Слуша в продължение на още две минути, раздразнен, че Трент е подкупил три административни институции да действат, но той беше член на Конгреса, при това влиятелен, и упражняването на власт му се отдаваше толкова лесно, колкото плуването на патица.

— Въпросът ми е, ще ме подкрепи ли президентът?

— Ако информацията ти е сигурна, да. Очаквам, че ще те подкрепи, Ал.

— Това е моментът, Арни. Приказвах ли, приказвах, ала този път мръсниците убиха хора.

— Можеш ли да ми изпратиш доклада по факса?

— Бързам да хвана самолета. Ще ти го изпратя веднага щом пристигна в кабинета си.

„Тогава защо трябваше да ми се обаждаш сега?“ — за малко да изреве Ван Дам.

— Ще го чакам — каза вместо това. Следващият му обмислен ход беше да вземе неделните вестници от предната веранда.

„Забележително!“ — помисли си, докато преглеждаше първите страници. Историята на деня, а може би и на годината, и още никой не бе я надушил.

Типично.

Удивително, но като се изключи активността на факса му, остатъкът от деня вървеше до голяма степен според плана, което позволи на шефа на президентската канцелария да бъде нормален гражданин, без дори да се запита какво може да му донесе следващият ден. „Ще почака“ — каза си той, докато се унасяше на канапето в дневната си и изпускаше предавания директно от „Бостън гардън“ баскетболен мач между „Лейкърс“ и „Селтс“.

Имаше още хора, които да бъдат потърсени за услуги този понеделник, но доста от присъстващите бяха на страната на Трент. Американската Долна камара щеше да започне обикновената си работа по обед. Капеланът напяваше монотонно молитвата си, учуден, че лично председателят на Долната камара седеше на отреденото му място вместо някой друг, че бяха дошли да го слушат над сто членове на Конгреса вместо обичайните седем-осем, наредили се на опашка за кратки изказвания заради камерите на „Си-Спан“, и че местата за пресата бяха почти наполовина запълнени, вместо да са съвсем празни. Като че ли единственото нормално нещо бяха местата за публиката, заети от обичайния брой туристи и ученици. Капеланът, неочаквано уплашен, си прочете неуверено днешната молитва и се оттегли, или по-точно се канеше да го стори. Реши да поостане на вратата, за да разбере какво става.

— Господин председателят — обяви някакъв глас, без да изненада някого в залата.

Председателят на Долната камара вече гледаше натам, подготвен след обаждане от Белия дом.

— Председателстващият дава думата на джентълмена от Масачузетс.

Ал Трент се отправи енергично към катедрата. Като стигна там, спокойно си подреди бележките върху наклонената дървена плоскост, докато трима помощници поставяха статива. Караше публиката да чака и утвърждаваше драматичния тон на речта си с красноречиво мълчание. Започна със сведен поглед и подобаващ молебствен глас:

— Господин председател, моля за позволение да преговоря казаното и да го разширя.