Том Клэнси - Дълг на честта

— Един момент — помоли някакъв журналист и вдигна поглед, след като за няколко секунди успя да смели встъпителното изказване. — Какво точно казахте?

— Какво ново, шефе? — попита Райън, докато преглеждаше последните документи.

— Виж втора страница, Джак.

— Добре. — Той обърна страницата и хвърли бегъл поглед. — По дяволите, видях това по телевизията онзи ден. — Вдигна очи от текста. — Няма да им хареса.

— Костеливи орехи — рече хладно президентът Дърлинг. — Всъщност имахме една-две добри години, през които заличихме търговските неразбирателства, ала техният нов представител е толкова задължен на големите клечки, че просто не можем да търгуваме с тези хора. Чашата преля. Те спират колите ни още на пристанището и направо ги разглобяват, за да се уверят, че са „сигурни“, а сетне пробутват „контролния“ законопроект на потребителите им.

— Зная, сър, но…

— Но чашата преля. — Освен това задаваше се година на избори и президентът се нуждаеше от помощта на синдикалните гласоподаватели, а с този единствен удар нещата ставаха „бетон“. Това не беше лъжица за устата на Джак и съветникът по националната сигурност не бе глупав, за да го прави на въпрос. — Разкажи ми за Русия и ракетите — смени темата Роджър Дърлинг.

Пазеше истинската бомба за накрая. ФБР се срещаше с хората от юридическата комисия на другия ден следобед. „Не — реши Дърлинг след моментен размисъл, — ще се наложи да се обадя на Бил Шоу и да му наредя да го отложи.“ Той не искаше две сензационни истории да се конкурират на заглавните страници. Килти трябваше да почака известно време. Щеше да уведоми Райън, ала случаят със сексуалния тормоз трябваше да остане на тъмно още около седмица.

Избраното време гарантираше объркването. От часови пояс, спрямо който източното поясно време на САЩ е с четиринадесет часа назад, започнаха телефонни позвънявания, пронизващи мрака на ранната вашингтонска утрин.

Нестандартността на американския ход, заобиколил нормалните канални пътища в американското правителство и следователно убягнал и на хората, събиращи информация за страната им, хвана всички напълно неподготвени. Японският посланик във Вашингтон се намираше в модерен ресторант и хапваше с близки приятели, а часът гарантираше, че същото правеше и администрацията на посолството на авеню „Масачузетс“. В закусвалнята на посолството, а и из целия град пейджърите запиукаха, настоявайки служителите незабавно да се обадят в работата си, но бе прекалено късно. Новината вече беше излязла по многобройните сателитни програми. Хората в Япония, следящи за такива неща, се бяха обадили на началниците си и така тя се изкачваше по информационната верига, докато накрая различни дзайбацу бяха събудени в час, който със сигурност щеше да предизвика остри забележки. Тези мъже на свой ред позвъниха на висши държавни служители, при всички положения вече будни, и им наредиха да потърсят веднага своите лобисти. Много от лобистите пък вече работеха. Повечето от тях бяха засекли отразената от „Си-Спан“ реч на Ал Трент и бяха отишли на работа по своя инициатива, като се опитваха да ограничат щетите още преди да са получили заповеди за действие от работодателите си. Във всяко учреждение те получаваха студен прием дори от членове на Конгреса, за финансирането на чиито кампании те допринасяха редовно, но не винаги.

— Слушайте — каза един сенатор, който планираше започването на кампания за собственото си преизбиране и както посетителят му добре знаеше, се нуждаеше от средства. — Няма да се изправя пред гласоподавателите и да им кажа, че този ход е нечестен, след като осем човека току-що са изгорели. Трябва да ни дадете време и да оставите проблема да се изтърка. Бъдете разумни!

Лобистът си помисли, че само петима бяха умрели от изгаряне, но съветът на този просяк бе смислен или би бил такъв при нормални обстоятелства. На лобиста му плащаха над триста хиляди долара годишно за преценката му на експерт (беше висш член на Сената в продължение на десет години, преди да съзре светлината) и за да бъде честен търговец на информация. Плащаха му също, от една страна, за да предоставя не толкова честно средства за политически кампании, а, от друга, за да съветва работодателите си кое е възможно и кое не.

— Добре, сенаторе — съгласи се той с толерантен тон. — Но ви моля да запомните, че този закон може да предизвика търговска война, а това би било лошо за всички.

— Такива събития са естествени и не траят вечно — отвърна сенаторът.