Том Клэнси - Дълг на честта

Не, не беше възможно.

— Ами вероятността за търговска война? — попита Джим Лерхер онзи тип Трент.

— Джим, от години повтарям, че сме в търговска война с Япония вече цяло поколение. Направеното току-що цели да балансира страните на игрището.

— Но ако нещата се развият, няма ли да пострадат американските интереси?

— Джим, какви са тези интереси? Заслужава ли си заради американските бизнесинтереси да изгорят невръстни деца? — отвърна веднага Трент с изстрел.

При тези думи Мацуда се сви. Просто картината беше твърде шокираща за човек, чиито най-ранни детски спомени бяха от утрото на десети март 1945. Тогава нямаше дори три годинки: майка му го изнася от дома му, обръща се и вижда извисяващите се пламъци, причинени от 21-а бомбардировъчна военновъздушна част на Къртис льо Мей. Години наред се будеше през нощта с писъци и през целия си съзнателен живот действаше като заклет пацифист. Беше учил история и разбра как и защо е започнала войната, как Америка е притиснала предшествениците му в ъгъл, от който е имало само един изход, при това лъжлив. Помисли си, че вероятно Ямата е прав, че може би целият проблем е в устройството на Америка. Първо принуждават Япония да влезе във война, сетне я смазват в опита си да предотвратят естествения възход на една нация, предопределена да оспори американската мощ. При все това той така и не успя да разбере как тогавашните дзайбацу, членове на ордена на Черния дракон, не са могли да намерят хитър изход от положението. Та не беше ли войната прекалено ужасна възможност? Не беше ли мирът, макар и унизителен, за предпочитане пред страховитото унищожение, съпътстващо войната?

Сега нещата бяха различни. Сега той беше един от тях и вече виждаше каква бездна ги чакаше, ако не започнеха война. „Сгрешили ли бяха те тогава?“ — запита се, без да чува вече телевизора или преводача си. Бяха потърсили истинска икономическа стабилност за страната си чрез Великия източноазиатски съюз за общо благополучие.

Учебниците по история от младостта му наричаха всичко това лъжа, но беше ли наистина такава?

За да функционира икономиката на родината му, бяха нужни ресурси, суровини, а на практика Япония имаше единствено въглища, замърсяващи въздуха. Тя се нуждаеше от желязо, алуминиева руда, нефт, трябваше почти всичко да се внася, за да бъде превърнато в готови продукти, които можеха да се изнесат. Нуждаеха се от пари в брой, за да платят за суровините, а тези пари идваха от купувачите на готовите продукти. Ако Америка, най-големият и най-важен търговски партньор на родината му, прекъснеше изведнъж търговията, този паричен поток щеше да спре. Почти шестдесет милиарда долара.

Разбира се, щеше да има многобройни регулирания. Днес на международните борси йената щеше да спадне рязко спрямо долара и всяка друга твърда валута в света. Това щеше да направи навсякъде японските стоки по-евтини…

Европа обаче щеше да последва примера на другите. Нямаше съмнение. Търговските й разпоредби, без това по-тежки от американските, щяха да станат още по-сурови, активното салдо щеше също да изчезне, а в същото време стойността на йената щеше да пада все повече. Щяха да са нужни повече пари за купуване на ресурсите, без които страната му би претърпяла пълен крах. Както при падане в урва, сгромолясването надолу щеше просто да става по-бързо и по-бързо и единствената му утеха в момента бе, че той нямаше да присъства на края, защото много преди това да се случи, този кабинет вече нямаше да е негов. Щеше да е опозорен заедно с всичките си колеги. Някои може би щяха да предпочетат смъртта, ала те нямаше да са много. Това вече бе само за телевизията: древните традиции, изградени от една култура, богата на достойнство, но бедна на всичко друго. Животът беше твърде приятен, за да се откажеш от него така лесно… Или пък не? Какво се криеше в бъдещето на родината му след десет години? Завръщане към бедността… или нещо друго?

Мацуда си каза, че отчасти решението ще е негово, понеже тяхното правителство всъщност бе едно продължение на общата им воля — неговата и на равните му. Сведе поглед към треперещите ръце в скута си. Благодари на двамата си служители и ги отпрати с любезно кимване, след което успя да вдигне ръце на бюрото си и да посегне към телефона.

На Кларк полетът му се струваше вечен и макар корейските авиолинии да ги бяха почели с първа класа, всъщност нямаше голяма полза. Дори очарователните корейски стюардеси в прекрасни традиционни облекла не можеха да направят нещата много по-хубави, отколкото бяха. Беше гледал два от трите филма при други полети, а и третият не бе особено интересен. Информационната радиостанция спечели интереса му за четиридесетте минути, нужни, за да се опреснят знанията му за събитията по света, ала след това всичко започна да се повтаря, а паметта му беше прекалено добре тренирана, за да се нуждае от повторения. Бордовото списание ставаше само за половин час (дори му дойде много), бе запознат и с американските информационни списания. Оставаше му само съкрушителна скука. Динг поне си носеше учебни материали, които да го развличат. В момента четеше класическата книга на Масис „Дреднаут“, разказваща за това как международните отношения са се развалили преди един век, защото на различните европейски нации, и по-точно на техните водачи, не им бе достигнало въображението, за да запазят мира. Кларк си спомняше, че я прочете скоро след издаването.