Том Клэнси - Дълг на честта

И така, той се опита, от една страна, да протака дебатите, докато пък, от друга, сключваше сделки. Сега знаеше, че не е възможно да се правят двете неща едновременно. Нужно бе такова умение, каквото никой не притежаваше.

Противниците му също го знаеха. Известно им беше още преди три години, когато той образува коалицията си, и го чакаха търпеливо да се провали, а с него и идеалите му. Американските действия повлияха само на времето, не на крайния изход.

Можеше ли и сега да оправи нещата? С едно вдигане на слушалката би могъл да се свърже с Роджър Дърлинг и лично да апелира за предотвратяването на новия американски закон и за започването на бързи преговори. Това обаче нямаше да свърши работа, нали? Направеше ли го, Дърлинг щеше да загуби много от престижа си и въпреки че Америка смяташе престижа за изцяло японско понятие, то важеше за тях не по-малко, отколкото за него. Нещо по-лошо: Дърлинг нямаше да повярва на искреността му. Водата в кладенеца беше така отровена от дългогодишните двулични преговори, че нямаше как американците да предположат, че сега нещата са различни, а и в интерес на истината вероятно той и без това не можеше да постигне желания резултат. Парламентарната му коалиция нямаше да оцелее след отстъпките, които щеше да се наложи да направи, понеже на карта се поставяха служби, а при рекордните над пет процента безработица за страната не разполагаше с такава политическа власт, че да рискува да я увеличи още. И така, тъй като той не можеше да издържи на политическите последици от такова предложение, щеше да се случи нещо дори по-лошо, което също нямаше да надживее. Всъщност въпросът бе единствено дали сам ще унищожи политическата си кариера, или ще остави на някой друг да го стори. Коя беше по-малката злина? Не знаеше.

Затова пък знаеше, че не може да си наложи да се обади по телефона на американския си колега. Сега осъзна, че би било проява на безсилие, точно каквато беше цялата му кариера. Книгата вече бе прочетена. Нека някой друг да затвори последната страница.

Реформеният търговски декрет имаше до този момент двеста двупартийни поддръжници. Пленарните разисквания бяха необичайно кратки, най-вече защото малцина имаха кураж да се изкажат срещу него. Голяма вашингтонска фирма за рекламна дейност учудващо прекрати договора си с японски конгломерат и тъй като се занимаваше с реклама, пусна официално съобщение в пресата, като така оповести края на едни четиринадесетгодишни отношения. Съчетанието от случая при Оук Ридж и често цитираната язвителна забележка на Ал Трент по отношение на висш лобист направи живота изключително труден за хората, служещи на чуждестранни интереси, които се въртяха в кулоарите на Конгреса. Лобистите изобщо не попречиха на законопроекта. Като да бяха един човек, те докладваха на работодателите си, че законопроектът просто не може да не бъде приет, че каквито и да било спъващи промени по декрета са напълно немислими и че единствената възможна реакция е да погледнат в перспектива и да го преодолеят. След време приятелите им в Конгреса пак щяха да могат да ги подкрепят, просто не сега.

Просто не сега, а? В Япония циничното определение за добър политик бе същото като в Америка: държавен служител, който, купен веднъж, си остава купен завинаги. Работодателите си помислиха за всичките пари, подпомогнали толкова много кампании, за хилядадоларовите куверти за вечери, отрупани с посредствена храна, които бяха купени от или по-точно за американските служители от многонационалните им корпорации, сетиха се за екскурзиите по игрищата за голф, за развлеченията при командировките в Япония или някъде другаде, за личните контакти и осъзнаха, че след всичко това нямаше капка благодарност този единствен път, когато наистина им бе нужна. Просто Америка изобщо не приличаше на Япония. Нейните законодатели не се чувстваха задължени да се отплатят, а лобистите, също купени предварително, им казваха, че нещата трябвало да станат така. За какво тогава бяха похарчили всички тези пари?

За да погледнат в перспектива? Перспективата беше наистина хубава, докато изгледите за непосредственото бъдеще бяха приятни и закономерни. Обстоятелствата бяха позволили на Япония да гледа в перспектива близо четиридесет години. Днес обаче това вече не важеше. На четвърти, сряда, когато декретът мина през пленарните разисквания, индексът Никей Дау падна до 12 841 йени, приблизително една трета от доскорошната му стойност, и паниката в страната вече бе съвсем реална.