— Довечера ще застудее може би чак до 26 градуса.
— Добре, че си купих пуловер, господин К. — Чавес замълча, за да поизтрие потта си, преди да погледне пак през бинокъла. Биваше го, но нямаше голяма полза от него, освен ако не искаш да видиш по-добре треперещия въздух, размътващ се като повърхността на бурно, невидимо море. Наоколо нямаше живот с изключение на няколко лешояда, които досега със сигурност бяха разчистили труповете на всичко, направило някога грешката да се роди тук. А досега смяташе, че пустинята Мохаве е безлюдна. Там живееха поне койоти.
„Нещата никога не се променят“ — мислеше си Кларк. Изпълняваше такива задачи от… тридесет години? Не точно, но почти. Господи, трийсет години! Още не бе имал възможност да работи на място, където наистина можеше да се приспособи, ала сега като че ли нищо не беше от значение. Прикритието им се разпадаше. Отзад джипът бе натъпкан с изследователско оборудване и кутии със скални мостри, достатъчни да убедят местните невежи, че може да има огромни залежи на молибден в тази единствена планина. Местните знаеха как изглежда златото (кой не знаеше?), ала минералът, известен на миньорите с нежното име „Моли-бъди-проклета“, представляваше загадка за непосветените, които познаваха единствено значителната му пазарна цена. Кларк беше използвал тази тактика доста често. Едно геоложко откритие събуждаше по идеален начин безграничната алчност на хората. Те бяха луди по идеята под краката им да е заровено нещо ценно, а Джон Кларк бе подходящ за ролята на минен инженер с грубото си честно лице, готов да им съобщи хубавата и изключително поверителна новина.
Погледна часовника си. Уговорката беше за след деветдесет минути, към залез-слънце, и той дойде по-рано, за да проучи по-добре местността. Бе горещо и безлюдно, което не го изненада особено, и се намираха на тридесет и два километра от планината, за която щяха да проведат кратък разговор. Тук имаше нещо като кръстопът, или две следи от утъпкана пръст — едната с основна посока север-юг, другата изток-запад. Кой знае как, и двете продължаваха да си личат въпреки навявания пясък и камъчета, които би трябвало да са прикрили всички признаци за човешко присъствие. Не го проумяваше. Дългогодишната суша не можеше да е допринесла за това, ала дори при откъслечни дъждове се чудеше как, по дяволите, някой може да е живял тук. При все това някои хора бяха, и доколкото знаеше, продължаваха да живеят тук, когато се намираше трева за козите им… и когато нямаше въоръжени мъже, които да крадат добитъка и да убиват пастирите. Двамата оперативни агенти на ЦРУ предимно седяха в джипа, спуснали прозорците, пиеха бутилирана вода и се потяха, след като разговорът се изчерпа.
Камионите се появиха на здрачаване. Първо забелязаха струйките прах, подобни на пръски след моторница, жълти на избледняващата светлина. В такава безлюдна, отчаяна страна как беше възможно да поддържат камионите в движение? Някой разбираше от поддръжката им, което изглеждаше удивително. По ирония на съдбата това значеше, че не всичко е загубено за тази запустяла местност. Щом лошите можеха да го правят, значи добрите също можеха. Затова и Кларк и Чавес бяха тук, нали?
Първият камион бе доста пред другите. Беше стар, вероятно военен камион, макар че след всичките му повреди за страната и името на производителя можеше само да се гадае. Той заобиколи техния „Роувър“ от около стотина метра, за да могат хората в него да ги проучат благоразумно и предпазливо от разстояние. Имаше и един мъж с нещо като руска 12,7мм картечница, инсталирана отзад. Шефът им ги наричаше „полицаи“, докато преди бяха „специалисти“. След известно време те спряха, слязоха и просто си стояха и наблюдаваха джипа, стиснали старите, мръсни, но вероятно функциониращи пушки G3. Скоро броят им нямаше да е от голямо значение. Така де, беше вечер и се появи марихуаната. Чавес наблюдаваше един мъж, седнал на сто метра от него в сянката на камиона си, който дъвчеше от тревата.
— Тия тъпанари не могат ли поне да я пушат? — попита вбесеният агент нажежения въздух в колата.
— Вреди на дробовете, Динг. Знаеш го. — Материалът за тази вечер му донесе доста средства при доставянето му по въздуха. Всъщност към две пети от общия домашен продукт на страната отиваше за тази контрабанда и те поддържаха малка въздушна флотилия, която да ги снабдява от Сомалия. Това не се нравеше на Кларк и Чавес, ала в мисията им нямаше нищо лично. Отнасяше се за отдавнашен дълг. Генерал Мохамед Абдул Корп — чинът му бе широко използван от журналистите, които не знаеха как иначе да го наричат — беше допринесъл едно време за смъртта на двадесет американски войници. По-точно преди две години, и медиите вече не помнеха случилото се, защото, след като уби американските войници, той се върна към основното си занимание — да изтребва сънародниците си. Двамата бяха в акция уж по последната причина, но правосъдието имаше много форми и окраски и на Кларк му харесваше да преследва една паралелна цел. Фактът, че Корп бе също наркотрафикант, изглеждаше като специален дар от някой добродушен бог.
Читать дальше